— След мен! — извиках и хукнах през вратата и по дългия коридор към отсека за слугите. Дворецът беше планиран много грижливо, тъй че благородничеството да вижда колкото може по-рядко хорицата, които правеха живота му по-лек, и се надявах, че това ще улесни бягството ни.
Познавах добре заплетения му лабиринт, защото преди години имах една-единствена грижа — да не би някой да успее да се промъкне и да нападне императора. Много дни бях обикалял из двореца с шамбелана, за да науча всичките му проходи и проходчета.
Натъкнахме се само на трима войници, убихме ги, без да ни мигне окото, и забързахме към изхода. Загубихме се само два пъти.
Колкото повече се приближавахме до изхода, толкова повече слуги срещахме — някои бяха награбили оръжия, готови да се бранят от войниците на Трерис, без да знаят, че господарите им са мъртви. Други искаха само да избягат. Трети бяха съвсем стъписани и обикаляха объркани. Някои бяха понесли метли, свещници, дори вази с цветя.
Намерих вратата, която ми трябваше, понечих да изляза, но Свалбард ме дръпна за ръкава, изрита я и изскочи навън.
— Чисто е! Хайде.
Слънцето още не беше залязло. Видях постове по стената. Извикаха ни да спрем, но когато побягнахме, не ни последваха.
Излязохме на булеварда. Беше пълен с фургони и въоръжени конници.
— Онази там! — посочих най-близката лека карета с четворен впряг и Свалбард сграбчи сбруите на първото животно, а Йонджи се метна на капрата при коларя, събори го и издърпа юздите от ръцете му.
Отворих рязко вратата, видях прегръщаща се двойка, награбих мъжа за смъкнатите гащи и го издърпах от каретата. Той заквича като недоклано прасе, а почти голата му дама писна — може би помисли, че съм съпругът й. Кимея я хвана за ръката, дръпна я, тя се спъна на стъпенката, падна в ръцете ми и изхвърча в канавката.
Скочих вътре, докато Йонджи пришпорваше конете в галоп. Свалбард се метна на стъпенката и го издърпах.
Йонджи обърна впряга на пресечката, изфучахме през тясната уличка, излязохме на широк булевард и забавихме до лек тръс.
Карахме през града към покрайнините — най-обикновена богата двойка, излязла да се поразходи на чист въздух. На два пъти покрай нас в галоп мина конница, но никой не си направи труда дори да погледне каретата.
Боях се, че ще са блокирали мостовете, но бунтът все още не беше стигнал толкова далече. На пристана оставихме впряга и намерихме лодкар, който да ни прехвърли през главния ръкав.
Малко се притесних, че никой освен Свалбард няма пари, за да му платим.
После стигнахме до градската стена и извиках на поста да свирят тревога.
Много бях подценил Трерис. Явно беше наясно какво кроят Барту и Скопас и умело беше подготвил своя контразаговор.
И тримата — моя милост, Барту и Скопас — трябваше да загинем. Несъмнено след това Трерис щеше да обвини някой зъл благородник за коварното дело и щеше да огласи чудесната вест как Гвардията на мира отново е спасила Нуманция.
Сега той владееше Никиас. А който държи Никиас, държи Нуманция.
За миг поскърбих — за Ласлейг, барон Пилфрен от Стоуви. Надявах се, че ме е лъгал за девствеността си и е оставил някъде копеле, което да наследи именията му. Надявах се също Сайонджи да ги възнагради всички с по-добър живот, когато ги осъди на Колелото. Но за нищо повече нямаше време. По-късно, щом дойдеше мирът, щях да принеса жертви за него и неговите петдесет мъже, които загинаха, изпълнявайки дълга си.
Но сега мъртвите трябваше да отстъпят на живите. Трябваше да се погрижа за много по-важни неща.
След по-малко от половин сезон положението стана още по-тежко.
Бяхме укрепили лагера си, за да предотвратим атаките на Гвардията през ръкава на Латейн, и виждахме, че силите на Трерис правят същото на своя бряг. Бяха реквизирали всички съдове нагоре и надолу по реката.
Шпионите на Кутулу донесоха, че Трерис накарал печатниците в града да прокламират обяснение за станалото: клика селски барони била влязла в заговор за премахването на Великия съвет: бароните искали да се самопровъзгласят за управници на Нуманция.
Изборът на „врагове“ беше добър — старите барони рядко се вясваха в Никиас, с което е по-лесно да се изпитва презрение към врага; при това имаха стара традиция да се смятат не само за хора над закона, но и да налагат свой закон в огромните си имения, нещо, което за много от тях беше доста близо до истината.