Гвардията на мира — армията на Нуманция — била разбрала за заговора в последната минута и щурмувала двореца, за да спаси Великите съветници.
За жалост закъснели и само аз съм бил успял да се спася от злите барони. Армията наложила сурово наказание на заговорниците. Тъй като измяната им била очевидна, не бил нужен никакъв съд, а и освен това „праведният гняв на армията“ избухнал, така че не били взети пленници.
Объркващо беше само как все пак съм успял да се измъкна от злите благородници и защо съм избягал от Никиас, вместо да се присъединя към силите на Трерис и да възстановим реда заедно.
След няколко дни се появиха черните клюки и прокламациите бавно започнаха да ги налагат. Не съм бил избягал; всъщност аз съм бил водачът на целия заговор, нали самият аз съм един от тези провинциални барони — и страхливо съм изоставил съзаклятниците си, за да си спася кожата при дрипавите бунтовници.
Ако не бил Трерис, нов деспот щял да завземе Никиас и Нуманция, най-злият от злите, Дамастес а̀ Симабю, чудовището, чиито престъпления са безброй, от това, че предал императора си на майсирците, че убил висши офицери от армията на Нуманция — предположих, че се има предвид убиването на Ерни, когато избягах от затвора си; че съм се съюзил с почитащите демон товиети и най-черните магьосници, за да заграбя властта и да дам на бароните свободата да стъпчат страната под желязната си пета. Един пропуск ми се стори доста интересен: изобщо не се споменаваше, че Трерис, приел вече титлата армейски генерал, е имал нещо общо с марионетното майсирско управление на Барту и Скопас.
— Да не би да си въобразяват, че нуманцийците са чак такива идиоти? — изръмжах възмутено.
— Точно това си мислят — съгласи се Йонджи. — Майсирците вече се разкараха и понеже доста никиасци им сътрудничеха, миналото трябва не да се забрави, а да се пренапише колкото може по-скоро, за да стане поносимо за небцето. Свинете по улиците ще изгълтат тази помия, без дори да се задавят.
— Не бъди толкова сигурен — каза Кимея. — Йонджи, ти все пак си благородник, макар и от планините, тъй че не знаеш какво мисли народът. Не смяташ ли например, че товиетите няма да забравят?
— Не смятам, че на Трерис му пука — отвърна й той. — Бас слагам, че той и офицерите му смятат, че товиетите са твърде малка група, за да им създават грижи. След като „народът“ е зад него, какво друго му трябва?
— Доста късмет — намеси се Линърджис. — Защото сега трябва да се справи и с Тенедос. Което ни довежда до един хубав въпрос, Дамастес. Какво ще правим сега?
— Мисля засега да забравя за Трерис. Ще го оставя да се крие в Никиас. Мисля, че трябва да се обърнем на юг и да се подготвим да посрещнем Тенедос. Той е по-опасният враг. След като го победим, ще се заемем и с Трерис.
— На ми харесва да оставяме този кучи син в тила ни — притеснено каза Линърджис.
— Няма да ни е в тила. Защото нямаме тил. Ще се придвижваме като на парада — прибираме със себе си всичко и всички. Ще си пазим тила и фланговете и ще приемаме, че щом напуснем един район, той е вражески.
— Ще се наложи да воюваме по нов начин — като съпротива, — без да мерим успеха си с територията, която владеем. Единствената ни цел трябва да е унищожението на Тенедос и армията му.
Но не стана точно така.
Дванадесет дни след метежа Синаит ме събуди посред нощ. Маговете й бяха донесли, че се вдигат големи заклинания и че първото вече се е проявило.
Призори видяхме, че реката близо до лагера се е превърнала в кипящ въртоп, по-лошо и от Времето на бурите, въпреки че небето беше ясно и духаше съвсем лек ветрец. Нищо по-малко от най-големия ни кораб не можеше да рискува срещу подмятащите вълни и въртящите се във вихър течения — а и той щеше много да се затрудни.
С помощта на Зрящата купа Синаит откри, че бурята беснее само в този ръкав на реката. По другите водата беше спокойна като небето отгоре и времето беше ведро. След това нещо я порази от Купата — нещо тъмно и смъртно опасно, и ако помощникът й не беше обърнал медния съд, щеше да я убие. Явно Тенедос се беше научил да нанася удари срещу хора, които си навират носа, както демонът Так за малко не ни уби и двамата преди години.
Заповядах на Синаит да събере маговете си, както и Кимея своите за помощ, и да се опита да превъзмогне водното заклинание, но ако не успее, да го приеме и да го разпространи по всички ръкави на Латейн. Каквото и да ставаше, а имах много добра представа какво става, ако реката станеше непроходима навсякъде, щяхме да успеем да предотвратим най-лошото.