— Сигурно помните какво ми каза Тенедос за плановете си да стане безсмъртен — продължих. — Не знам дали беше празно самохвалство, но ако наистина е открил начин да живее вечно… провалът ни може да доведе до вечен мрак не само за Нуманция, а за целия свят, защото страстта му за власт е безгранична.
— Колко весело — подхвърли Йонджи. — Поне няма да сме живи да го видим този кошмар.
— Ако вярваш в боговете като мен, грешиш — каза Синаит. — Ще се връщаме непрекъснато от Колелото, за да живеем под камшика на Тенедос.
— Значи друг избор няма — рече Линърджис. — Аз поне не виждам такъв повече от Дамастес. Казвам да опитаме с този план. Но с една добавка.
— Моля.
— За пореден път повтарям: няма да се замесваш в нищо, докато не започне последната битка.
Изгледах го ядосано, но той не мигна.
— Няма отново да ми излизаш с аргумента, че трябва да съм благоразумен, сдържан военачалник, който се пази от всякакви рискове, нали? Защото ако е това, отхвърлям го категорично.
— Не — каза Линърджис. — Ти наистина си тъп, защото точно сега е моментът да водиш, да си в авангарда на битката. И между другото, аз ще остана за известно време в този лагер с теб по абсолютно същата причина.
— Защо тогава трябва да се пържа… да се пържим в палатките си, докато всички останали са навън и изпълняват заповедите ми, като поемат всички рискове?
— Защото Тенедос се бои от тебе повече, отколкото от всеки друг, и с право. Ако ти си в лагера и работиш ден и нощ над тактиката, която ще предложа след малко, и аз работя редом с теб, Тенедос ще реши, че армията ни не прави нищо друго освен това, което вижда пред себе си. На маговете на Синаит ще им е по-лесно с прикриващите заклинания, ако Тенедос се вторачва часове наред в теб и дори не се досеща за Йонджи и останалите.
Този път изобщо не се ядосах, защото Линърджис беше прав.
— Значи го правим, така ли?
— Така.
— И боговете дано да са ни на помощ — каза Синаит.
Истината в думите на Линърджис се доказа още същата нощ. Отново сънувах, както в затворническата кула в Никиас, но и този път не беше сън и кралят-маг се появи пред взора ми. Кимея се размърда неспокойно до мен, все едно че я беше споходил кошмар, но не се събуди.
— Ето, че пак дойдох при теб — заговори той и гласът му повече от всякога напомняше на грак на ястреб, готов да връхлети върху жертвата си. — Два пъти ми отказа. Трети път не може да има.
Понечих да стана от леглото в съня си.
— Мога да задържа това заклинание само за още няколко секунди — каза Тенедос. — Достигнах те по необичаен начин и твоите магове скоро ще срежат тънката нишка.
— Сега ти си най-големият ми враг, Дамастес а̀ Симабю — продължи той. — Но си нищо в сравнение със силите, които вече владея, и по-малко от нищо спрямо силите, които трупам с всеки ден, и ще те унищожа, както чистачката хвърля паяка в огнището, без дори да мисли затова. Но реших да ти предложа милост. Последна милост. Ако уредиш войските ти да ми се предадат незабавно, ще те оставя да живееш. Ще пощадя живота ти и ако не успееш да го постигнеш, но се прехвърлиш през Латейн и ми се предадеш лично.
— Разбира се, в бъдещото ми величие за теб няма да има място в двора ми — той ме изгледа надменно. — Вече ти беше предложен пост, но ти го отказа, а за измяната ти никога няма да мога да ти простя. Но ще ти бъде дадена някаква сума и с конвой ще бъдеш отведен до която граница си избереш, в изгнание. Давам ти думата си, че няма да те преследвам — нито с платени убийци, нито с магия. Това е единственото предложение, което съм готов да ти направя.
Попитах го:
— А моите войници и офицери? С тях какво ще стане?
— С тях ще постъпя така, както пожелая. Те няма повече да са ти подчинени, така че не е нужно да се грижиш за тях. На някои ще позволя да служат в армията, други ще трябва да изкупят греховете си, като служат на Нуманция по начин, който аз намеря за подходящ, трети ще трябва да бъдат наказани за престъпленията си срещу мен.
— Спомням си нещо, което каза — отвърнах бавно, — преди години и много далече, когато срещнахме един разбойник в ледения проход Сулем. И не мога да измисля по-добър отговор на любезното ти предложение: ебал съм те, ебал съм курвата, която наричаш своя майка, ебал съм бащата, когото така и не познаваш, защото не си е платил — гласът ми беше толкова сдържан, колкото на Тенедос в онзи отдавнашен ден на лед и смърт.