В края на подвижния мост имаше още двама стражи. Затичаха към мен, като вадеха мечовете си. Замахнах в лъжлива маневра, камата се заби в корема на първия и го изритах в приятеля му. Вторият залитна, видя смъртоносното оръжие в ръката ми, издаде звук като папагал, който душат, и скочи в рова.
Дотук добре. Минах през стражевия пост, вдигнах припряно мандалото на портата, излязох навън, все още без да се е вдигнала врява, и за миг се спрях да пусна обратно мандалото и да дръпна вратата, с надеждата да се затвори.
И се озовах на свобода, свободен на улиците на Никиас! Видях момчето, което ме беше зяпало, подхвърлих му една монета, че не ме беше предало, и го подминах тичешком. То се обърна след мене все така зяпнало, без да издаде звук, и се зачудих дали не е глухо, или просто е много, много мудно.
Разклонението на Латейн тук беше тясно и на няколкостотин крачки по-надолу имаше мост към центъра на града. Хукнах към него покрай шепата стъписани граждани, излезли на вечерна разходка. След това се овладях и тръгнах небрежно, като един от многото стражи наоколо, с надеждата, че няма да обърнат внимание не това, че съм без шлем, мокър от глава до пети, с нелепо петно от кръв на корема и с извадени оръжия в двете ръце.
Чух викове и тропот на конски копита и погледнах през рамо. Трима конници в сивата униформа на Гвардията препускаха в тръс по крайречната улица към мен. Не изпаднах в паника и продължих да крача бавно. Завикаха:
— Спри!
— Спрете го!
Конските копита зачаткаха в припрян галоп.
Бяха с пики и ги снишиха, щом ме настигнаха. Не знам дали имаха заповед да ме убият, или просто не бяха наясно колко съм ценен уж за „Великия“ им съвет, но моментът не беше подходящ за обсъждане на въпроса.
На пръв поглед един пешак срещу конник е изгубена кауза, но всъщност невинаги непременно е така, освен ако пешакът не изпадне в паника и не побегне, в който случай бързо го нанизват на шиша за печене.
Трима срещу един… Разполагах с две предимства: първо, нямах срещу себе си добре обучени кавалеристи — краката им стърчаха нелепо от двете страни на седлата, дръжките на пиките не бяха добре прибрани под мишниците им, а върховете им се въртяха на кръгове, вместо да са насочени стабилно; второ, бяха трима и и тримата се опитваха да ме нанижат и си пречеха.
Когато се доближиха на трийсетина стъпки, скочих встрани, все едно че се каня да се хвърля в реката. Най-близкият дръпна наляво към другаря си, конят на другия залитна, за малко да падне и първият трябваше да свие обратно. Третият беше много близо, сниших се покрай него и шибнах върха на пиката му с меча си в камъните на крайречната улица. Острието се запречи и изхвърли ездача от седлото високо във въздуха. Пиката му се прекърши и той падна с дивашки крясък върху острието на меча ми, който го чакаше. Първият вече се опитваше да ме заобиколи, но се извъртях, забих острието в бедрото му и той изрева и падна от седлото.
Последният беше успял да овладее коня си и острието на пиката му беше насочено право в мен. Изчаках го да срита коня си в галоп и останах на място готов; вдишах дълбоко без никакъв страх и оставих тялото си само да намери контраатаката.
Изведнъж той извъртя коня и препусна бясно към кулата, като крещеше от страх.
Този път се сетих да прибера оръжията и затичах в обратната посока. Бързо минах по моста, като се мъчех да измисля какво да направя след това. Вдясно беше един от богатите квартали, в който, спомних си с малко напъване, бях живял с бившата си жена. Напред и вляво се отиваше към един от работническите квартали в Никиас — и точно тази посока избрах.
На два пъти ме видяха от градската стража, видяха петната по мен и се шмугнаха в близките дюкяни — не искаха да имат нищо общо с кървавата работа, в която съм се забъркал.
Стигнах до един пазар, в бедняшки район, където новите стоки бяха рядкост и при това на високи цени, и повечето дюкяни предлагаха най-нужните за живот неща. На табелата пред един пишеше: „ПРОДАВАМЕ УПОТРЕБЯВАНИ ДРЕХИ“ и бързо се шмугнах в него.
Дюкянджията, мършав плешивец с изтъркан мръсен халат, само погледна кървавата ми униформа, вдигна ръце и викна:
— Не съм те видял. Честно. Вземи каквото щеш… не си влизал тук… аз ще изляза малко на въздух.
— Стой тук — заповядах му. — Нищо лошо няма да ти направя.
— Знам бе, знам. Не съм и помислил, че си си помислил, че може да съм си помислил, че… — заломоти той.
— Обърни се с гръб.