Дръпнах един от маговете настрана, казах му да слезе при павилиона и да нареди на Синаит и останалите да хвърлят контразаклинание срещу магията над Латейн.
Като че ли се налагаше да задействам резервния си, кризисен план.
Ново накъсано съобщение:
— … държат… те се държат… в името на Айрису, елате на помощ! Линърджис е отрязан и… Елате на помощ!…
Гласът прекъсна и получихме картина. За миг просветна мъртво женско лице, помътнели очи и зейнала уста. Образът изчезна.
Вече нямах друг избор.
— Чуваш!
— Сър!
Дадох заповедта, от която толкова се боях.
— Пригответе саловете. Прехвърляме се.
Дошъл бе моментът да изиграя своя блъф. Саловете бяха издърпани във водата и бойците тромаво почнаха да се качват по тях.
Всички огледални дискове бяха замлъкнали. Или заклинанията им се бяха изчерпали, или Тенедос ги беше открил и заглушил.
Отишъл бях по-нагоре по течението със специално отделение чакащи в готовност мъже и жени, подбрани между малкото опитни лодкари, с които разполагах, и с двайсет стрелци от Седемнайсети Ърейски пиконосци. Ако трябваше да загина точно сега, а шансовете за това бяха големи, щях да го направя с войниците си. Носех лък през рамо и два пълни колчана, окачени на колана ми.
Тъкмо се качвахме в тромавата плоскодънна лодка, на чиято кърма беше струпано здраво въже, завързано за друго, още по-дебело въже на брега, с което можеше да се дърпа на буксир цял кораб и дълго стотици разкрачи, когато притича Чуваш.
— Сър, нали не мислите да…
— Не мисля, правя го. Поеми командата на войските и ги прехвърли колкото можеш по-бързо.
Той стоеше на брега, зяпнал безпомощно, после някой го избута и се втурна към мен в предутринния здрач. Блесна кама и ми остана само миг да реагирам — влизане отдолу, удар с блокираща ръка, и нападателят ми се просна от ритника на Свалбард.
Ръката продължаваше да стиска камата, ботушът на Свалбард натисна китката, писък на болка — и разбрах, че е жена.
Едрият мъж я вдигна и видях, че е Ябиш.
— Кучи син! Мръсна свиня! — изхлипа тя. — Точно както си мислех… оставяш ни да умрем, проклет да си от боговете дано! Тенедос е пуснал стражата си с войска в града и избиват хората ни… избиват ги до крак!
Помислих да й обясня, да й кажа, че загива цялата ми проклета от боговете армия. Но нямах време за обяснения.
— Чуваш, отведете я в лагера и я вържете! Само безумци ни трябват в тази нощ. Свалбард! Качвай си задника на борда — и благодаря — след това викнах на мъжете: — Избутай и греби здраво. Да вървим да си навлечем малко беля на главите.
Реката задърпа лодката и се заклатушкахме почти на една страна, въжето се развиваше от кърмата и се влачеше след нас. Нощта бе ветровита и проклех боговете, а може би се помолих, щом усетих, че бурята се усилва. Контразаклинанията на Синаит не бяха прихванали и Тенедос щеше да ме удави тук, в този бесен въртоп… и в този миг вятърът заглъхна, макар че вълните продължаваха да кипят и да мятат парцали пяна.
— Греби по-здраво! — изревах и мъжете напрегнаха мишци да устоят на течението, мъчещо се да ни откъсне и да ни понесе надолу към морето. Отпред се виждаха огньове, все по-близо, ставаха все по-големи и вече можех да видя отсрещния бряг. Човекът до мен изхърка немощно и цопна във водата със стрела в дробовете.
Изсвистя тетива и стрелецът от другата ми страна изръмжа доволно:
— Набучих го, кучия му син!
Чуха се викове. Врагът ни беше видял.
Лодката се заби в плитчините, едва не ме изхвърли, наскачаха мъже и задърпаха тежките въжета, намериха стълбове, за които да ги завържат. Други започнаха да теглят въжето над реката и когато дебелото въже, вързано за него, започна да се влачи, занапрягаха мускули.
Няколко души затичаха нагоре по брега, отблъснаха разкъсаната редица нападатели, върнаха се и задърпаха с останалите.
Двамата със Свалбард също хванахме въжето. Още войници на Тенедос налетяха отгоре, отбихме ги и пратихме хора да приберат оръжията от труповете.
Някой извика: „Хванахме го!“ и видях как краят на тежкото въже се измъква от водата като туловище на грамадно влечуго. Изтеглихме го на брега, вързаха го за статуята на някакъв бог и го затегнаха здраво.
Видях как саловете, предназначени първоначално за заблуда, идват през реката. Въжето щеше да им помогне да преодолеят течението и да дойдат при нас. Но не повече от три-четири сала можеха да го използват едновременно, за да не се скъса.