От всяка такава шепа оцелели формирах отново частта, като ги назначавах за команден кадър и попълвах редиците с новобранци, които се изливаха в лагера ни, жадни да вкусят от войната. Едва ли много от тях харесваха вкуса, след като го преглътнеха. Нито дозите кръв и ужас, които следваха.
Стичаха се товиети и промених политиката си към тях: разреших да се бият заедно с моите хора, само с по няколко ветерани в редиците им, за да ги научат достатъчно, колкото да останат живи в първите решителни часове.
Съдбата на всеки редови войник в онези ужасни дни бе или да загине, или да бъде ранен. Повечето падаха още в първите часове на боя, но оцеляваха достатъчно, за да се превърнат в закоравели ветерани, годни да убиват без жал, без милост и без злоба.
Най-малко щастливите в армията ми бяха кавалеристите, тъй като по затлачените с отломки улици нямаше място за маневриране. Трябваше да ги спеша, да ги превърна в пехота и конете им да останат зад бойната линия.
Нито една от двете страни не взимаше много пленници, още повече след като виждахме какво прави Гвардията на мира с всеки пленен, а по-късно, навътре в града — с нашите братя товиети.
Обикновените войници на Тенедос все пак имаха нищожен шанс да оцелеят в ръцете ни. Но магическите му създания, макар да знаехме, че всъщност са мъже, жени и деца, изобщо не се предаваха, нито правехме опити да ги пленим. Биехме се до смърт.
С хода на битката тези войници-машини подобряваха бойните си умения. Все още не можеха да се противопоставят на опитните бойци, но бяха много по-добри от новобранците, които хвърлях в предните редици. Като че ли изобщо не се уморяваха, а и нямаха нужда от храна и отдих.
Синаит се опита да направи заклинание, което да премахне създалата ги магия, но без успех.
Колкото до градската стража на Никиас, разбрахме как са поддържали мира в града още щом надушихме вонята от жилищата на товиетите. Явно по изричната заповед на Тенедос бяха избити всички, не само сражаващите се, и стражите бяха проявили ужасно въображение в това клане.
Изчаках няколко от тях да се предадат, след което ги предадох на товиетските части и им казах да постъпят с тях, както пожелаят. Всеки, който вярва, че само врагът може да прояви въображение в изтезанията, никога не е бил на война. Бях отвратен от своите съюзници и от себе си затова, че го позволих. Но слухът бързо се пръсна и след това намирахме все по-малко изкормени жени и деца в къщите, белязани със знака на товиетите.
Очаквах Тенедос да атакува с Велики заклинания, след като улиците на града бяха плувнали в достатъчно кръв, та дори Сайонджи да се задави от радост, но не последва нищо. Нашите чародеи с лекота отбиваха заклинанията му и тези на Корпуса на маговете.
— Виждаш ли — подхвърли Йонджи. — Това доказва, че истината и справедливостта са на наша страна и че доброто винаги тържествува. Хе-хе.
Двамата с Линърджис го зяпнахме, и тримата — опърпани и капнали като всеки от воините ни, и за първи път от няколко дни намерихме сили да се изсмеем.
Схватките бяха ужасни. Всеки малък сблъсък беше като предишния, сражавахме се от сграда на сграда, от каре до каре, от улица до улица. Съгледвачите притичваха напред и намираха поредния опорен пункт на врага. Понякога — не често, но понякога — се оказваше възможно да ги измъкнем навън с магия, но обикновено трябваше да бъдат изтръгнати от мъже, готови на смърт. Знаеха епитафията си, например: „Убити при щурма на четириетажната бяла жилищна сграда на пресечката на улици Кер и Мамин“. Знаеха, че това ще е единственият им паметник и че имената им няма да влязат в баладите.
С напредването на битката войниците ми ставаха все по-ловки. Вместо да щурмуват фронтално, се качваха на покривите и мятаха долу копия, стрели, керемиди и камъни. Или разбиваха стените с тарани и нахлуваха в гръб на противниците си.
Жителите на Никиас се свиваха по мазета и стаи, предаваха се, когато беше възможно. Но ставаха грешки, по някой стрелец пускаше тетивата при първия звук и някое дете падаше с писък, дете, бягащо към него да потърси закрила.
Всички едва залитахме изтощени и някои започваха да правят грешки, заставаха на позиции по места, където знаеха, че ще са в обхвата на вражеските стрели, палеха нощем огньове да се стоплят, притичваха на открито за по-добра стрелба — фаталните грешки на останалите без сили.
Зървах от време на време Кимея, докато всеки от нас притичваше към нов критичен участък на боя.