— Добре де, добре. Ама не ме мушкайте в гърба, сър. Заклевам се, дума няма да кажа на никого за нищо, но моля ви, не ме убивайте. Женица си имам и три, не, четири дечица, не заслужават да останат сиротинки… — той чак зарева горкият.
Слушах го с половин ухо и бързо претърсвах купищата дрехи. Намерих някакви тъмнокафяви торбести панталони, същия цвят вълнена фланела, чийто бивш собственик сигурно се беше къпал с нея цял век, плъстена шапка, с която щях да приличам на пълен тъпак, и най-хубавото — голяма торба с ръчно плетени презрамки като тези, дето ги носят пътуващите амбуланти из бедните провинции. Смъкнах си униформата, наредих на продавача да не се обръща, за да не разбере какво съм си взел, и припряно се преоблякох. Най-отличителния си белег, дългата си руса коса, скрих под шапката. Оръжията ми отидоха в торбата. Пуснах две жълтици на пода и заповядах:
— Изчакай, докато решиш, че е изтекло едно обръщане на пясъчния часовник. Иначе лошо ти се пише.
— Не, сър, не, няма да се обърна аз, ще ви оставя колкото време искате, часове и часове, жив да сте, че ми пощадихте животеца, та женицата и дечицата няма да ги изхвърлят на улицата и от глад да умрат… — изхвърчах от дюкяна и закрачих по улицата, обзет от най-невинни помисли.
Стигнал бях до средата на площада и тъкмо се канех да тръгна по една тясна уличка, когато чух зад себе си викове:
— Крадец! Крадец! Дръжте го! Парите ми ограби! Спрете го!
Беше продавачът, разбира се. Изругах и съжалих, че не го посякох на място, затичах по улицата, свих по една пресечка, излязох на по-широк булевард, този път в донякъде по-богат квартал, и отново се опитах да си придам добродетелен вид. На една пресечка по-нататък забелязах група градски стражи — крачеха бавно към мен и оглеждаха внимателно всеки минувач. Може би най-рутинна проверка… а може би не.
Огледах се за някой дюкян, за безистен, където да се скрия, но не видях нищо. От двете страни на улицата се издигаха високи жилищни сгради, доскоро обитавани от заможни хора, но вече някак занемарени като всичко останало в Никиас. От другата страна на платното обаче имаше широка ниша и в нея — три жени.
Може би някоя от тях живееше там и щеше да ме съжали. Жалко, че не си бях избрал малко по-заможно на вид облекло. Щом приближих, разбрах, че и трите са курви и си търсят първия клиент за нощта. Едната ме изгледа накриво и подхвърли някак механично:
— Ей, да не си търсиш момиче?
Другата се изсмя — знаеше, че бедняк като мен не може да си позволи и най-долна уличница. Третата си замълча.
Струваше си да се опита.
— Може и да си търся — отвърнах дръзко.
Заговорилата ме и другата, която се изсмя, бяха в занаята от дълги години — улицата се беше изписала на лицата им. Третата беше млада, към осемнайсет някъде, много по-чиста и ако не изглеждаше толкова окаяна — хубава. Носеше синя рокля, дълга и широкопола някога, с високо деколте, което ми напомни за униформа в девически лицей. Полата беше скъсена високо, с широк изрязан кръг под корсажа.
Усмихнах й се, тя ме погледна стъписано и ми отвърна с вяла усмивка.
— Нищо против да легна с момиче кат’ тебе — заговорих на селяшки диалект, който помнех от бойците си. — Ако имаш къде да ме заведеш де, ама близко да е, за тая нощ.
Момичето си пое дъх и пристъпи от нишата.
— Не така де, Линтон — скастри я онази, която се беше изсмяла. — Забрави ли к’во те учехме? Виж му първо парата.
Момичето — Линтон — спря и ме попита, както я бяха учили:
— Имаш ли да си платиш?
Бръкнах в куртката си, измъкнах няколко изтъркани петака, после — с голяма неохота, като някой скитник, показал всичко, което си има — и два сребърника.
Двете стари уличници ме изгледаха изненадано.
— Знаеш ли — започна първата, — то ако искаш… можеш да си имаш две… че и трите ни, ако щеш. Само да можеш още един сребърник да сложиш отгоре.
— Не става — изсумтях. — Не съм аз за такива глезотии. Искам само едно легло, да го стопли някой, и малко ядене, ако може.
— Имам къде да те заведа — каза малко нетърпеливо Линтон. — И може да се отбием в една бакалия, ако искаш.
— Искам.
— Късмет извади малката — измърмори втората жена. — Може пък и за нас нещо да падне, Джаен да ни благослови.
Прегърнах Линтон през кръстчето и тя неволно се стегна, после се отпусна и склони глава на рамото ми. Продължихме напред към стражите, те ни погледнаха безразлично и обърнаха незаинтересовано глави. Когото и да търсеха, едва ли беше някой бедняк с местна пачавра.