Якуб беше донякъде изумен от апетита ми и се зачуди що за демон е събудил в мен. Не му казах, че безкрайната монотонност на затворническата храна, колкото и добре да е приготвена, може да превърне и най-заклетия аскет в чревоугодник, стига да му се отвори възможност.
Той харчеше парите си — или товиетските пари? — пестеливо и не плати за каюта, а предпочете да спим на палубата. Това беше рисковано, защото след стъмване по палубата обикаляха крадци, най-вече от самия екипаж, и тези кораби имаха лоша слава с обирите, изнасилванията, а понякога — и убийствата, ако пътникът се окажеше особено упорит за кесията си.
Веднъж един се приближи крадешком, чу стърженето на меча ми, излизащ от ножницата, и свърна настрана. След малко чух боричкане наблизо, видях, че се борят двама, единият стар, другият — младок, младият с метален бокс на ръката. Не ме чу, докато го приближавах, и го смъкнах на пода с желязната топка в юмрука ми. Старецът замръзна на място. Метнах злощастния крадец през перилото и се върнах в сенките, преди старецът да се опомни.
Видях го на другия ден; обикаляше от човек на човек, заничаше в лицата им, опитваше се да намери благодетеля си… или да намери убиеца и да го издаде на корабните офицери. Но и той не беше склонен да се приближи до змиите ми и инцидентът приключи.
След пет дни стигнахме отвъдния бряг на Делтата, сложихме пак колелата на количката и слязохме в малкото пристанище Калди. Спряхме на пазара, купихме едно зебу и въжени такъми и натоварихме животното. Извън града пътят се простираше на север и на юг.
— Тук ще се разделим, войниче — каза Якуб. — Аз хващам на север, където императорът събира новата си армия. Ще си има магове, а на маговете им трябват заклинания, а за заклинанията трябват змии — изкиска се. — А имам и други неща, които му трябват.
Изгледах скептично количката и дрипите му.
— Да бе, да — изсмя се той. — Както ме гледаш, нищо няма, нали? А? Както количката може да скрие пътника, тъй и змиите, където дрискат, може да скрият… много, много неща.
— Много, много неща — повтори Якуб.
Сбогувах се с него с внезапен изблик на обич.
Гледах след него, докато не се превърна в точица по прашния път; чудех се какво ли крие под прахта в клетките със змиите. Злато? Диаманти? Тайни сведения? Не знаех… но знаех едно. Якуб изобщо не беше луд, дори сигурно беше много по-разумен от мен.
Накрая въздъхнах и тръгнах.
Към Симабю. Към родния ми дом.
Същата нощ до малкия огън, докато печах на въглените едно разсеяно зайче и няколкото картофа, които бях изровил от една нива, казах два пъти думите за махането на белега. Отначало изпаднах в паника, нищо не ми дойде наум, но после си ги спомних, „белегът“ падна в ръката ми и го захвърлих.
Колкото и да не ми харесваше, брадата, която бях решил да не бръсна, щеше да ме скрие не по-зле.
Пътят беше много дълъг, близо двеста левги. Но не вървях непрекъснато пеш. Често имаше кервани или селски коли, тръгнали за следващото село или към някое тържище. Щом се уверяха, че мечът ми няма да се насочи срещу тях, на драго сърце приемаха да ме повозят.
Но твърде често, щом видеха оръжието ми, или препускаха бързо покрай мен, или, ако имаха своя охрана, ми казваха да свърна встрани в нивята, иначе ще ме убият. Подчинявах се с тъга, защото си спомнях мирните времена под властта на императора, когато говореха, че девственица може да мине през цялото кралство с по кесия със злато във всяка ръка, без да пострада.
Бабини деветини, разбира се — горкото девойче щеше да извади късмет, ако стигнеше и една левга отвъд селото си, преди да го ограбят и да добие повечко плътски опит. Но все пак беше похвала, говореща много за миналото.
Войната не беше засегнала тези земи, или поне — не явно. Почвата беше все така черна и тучна, напоителните канали, плъзнали като паяжина от реките, все още носеха живот на земята.
Но шлюзовете бяха изгнили, много ниви бяха неизорани, бреговете на каналите се свличаха.
Плодните дръвчета вече разцъфваха — беше Времето на птиците, но необраните плодове от предишния сезон гниеха по земята или все още висяха по клонките.
Птици се вдигаха от дърветата и дрезгавият им грак се носеше в пустошта.
По пръснатите нивички се мяркаха, превили гръб в усилен труд, жени, старци, деца.