А мъжете къде бяха? Младите, на средна възраст?
Земята шепнеше: „Във войската отидоха, на война тръгнаха, с императора, в Майсир отидоха, на Колелото отидоха, няма да се върнат никога…“
Дните отминаваха, времето ставаше по-топло и дъждовете носеха освежителна благодат. Пътувах, без да бързам, за първи път в живота си не бях длъжен да стигна някъде в определен срок, било за да потушавам бунт, да поема нова команда, да се разправям с някой непокорен барон или да водя и обучавам войници.
Не срещах униформите на Гвардията на мира, което не ме изненада. Частта беше малка и трябваше да се задържа в градовете или да притеснява събиращата се на юг армия на Тенедос. Малобройната стража по селцата не се интересуваше от нищо друго освен от района си, още по-малко от въоръжен човек, който се държи настрана.
Спирах по пътя си, когато си поисках, понякога за да помогна в сеенето или в някоя по-тежка работа, с която поредната селска вдовица и децата й не можеха да се справят, и лека-полека си припомнях момчешките си умения, когато помагах на ратаите на татко в оранта, пасенето и грижата за животните. Работех за час-два или един ден и отново си тръгвах, с торба, пълна с храна — единственото отплащане, което приемах.
Спомних си и други свои умения, направих прашка от щавената кожа, която си намерих в едно запустяло селце, и по пътя се упражнявах с нея; убивах по някой самбур, заскитал се по оставената на угар пуста земя, диви прасенца, пилета или подивели патици за храна.
Бях сам и бях доволен.
В по-голямата си част пътуването ми беше спокойно и без произшествия. Но някои събития са се врязали в паметта ми…
Колата беше обърната, товарът й — разсипан, малко след завоя на пътя, врязващ се в дигата, идеално място за засада.
На пътя бяха проснати трима мъже, още един труп, женски, лежеше върху колата, със зейнала в гърдите рана и ужас, изписан на лицето.
Децата, три момчета и две момичета, бяха овързани заедно като патици, подкарани на пазара. На лицата на по-големите се четеше омраза, на по-малките — страх.
От другата страна на пътя седяха осем мъже и си подаваха мях с вино.
Приближих, с меча в ръка.
Един стана и тръгна към мен. Беше едър, брадат и с боен чук, увиснал на хълбока.
— Добър ти ден.
— Ваша работа ли е това? — посочих потрошената кола.
— Че как не. Проклетият глупак взе, че ни се опря. Нямаше много да му навредим, по дяволите. Мислехме да му пребъркаме малко стоката, с жена му да се повеселим, да речем, нищо повече. Ама той взе, че уби двама от нашите и жена си, преди да го пречукаме.
— Нищо свястно, само боклук — мъжът се изплю на земята. — Дребосъците ще ги вземем, да видим как е пазарът тия дни, макар че за търговците на роби малки пикльовци колкото щеш. Онова там ако беше на девет-десет, можеше да го задържим, да го понаучим, ама нямаме време и не ми се занимава. Искаш ли да купиш някое?
Поклатих глава. Едрият мъж ме огледа.
— На войник ми приличаш. Що не тръгнеш с нас? Оправяме се добре, друга банда по тия краища няма.
— Имам си друга работа — отвърнах твърдо.
— Ще ти кажа нещо — изсумтя мъжът. — Сам човек тия дни може да си докара белята, като няма кой да го пази, докато спи, или когато обърне гърба си.
— Това не ме притеснява. Имам си демон да ме пази.
Здравенякът ме изгледа стреснато. Двама от хората му се надигнаха и му дадоха някакви знаци.
— Добре, че ме предупреди — изсумтя едрият. — Хайде, върви си по пътя. И по-бързо.
Продължих, без да му отвърна. Същата нощ си направих бивака далече от пътя, без да паля огън.
Опитах се да залича лицата на онези деца от ума си, но не успях. Какво можех да направя? Бяха осем — риск, който никой разумен войник не би и помислил да поеме.
И все пак щом си го спомня, усещам в устата си вкус на пепел.
Личеше си, че фермата е била заможна, с трите обора за добитъка, кокошарника, езерцето за патиците, стобора около конюшнята, дългите пристройки за ратаите и здравата двуетажна къща за стопаните. Но сега нивите бяха запустели, оборите бяха празни и сградите — изоставени.
Кокошкарите бяха претършували всичко, взели бяха каквото им е харесало и бяха омърсили другото. Но не бяха съсипали всичко и успях да изровя в боклуците здрава мъжка блуза, която горе-долу ми ставаше, и едни торбести панталони и се почувствах едва ли не богат, след като нямах други дрехи за смяна.