Намерих и две котлета за готвене, едното за нещастната яребица, която бях ударил с камък малко по-рано, другото — за гъстата супа, която обмислях по пътя, докато скубех тук-там по някой див зеленчук. Имаше и подправки в малки гърненца в кухнята — плячкаджиите ги бяха оставили, — така че щях да се нахраня добре… а и да спя на сухо, защото гърмеше и щях да съм благодарен за подслона тази нощ.
В голямата стая на фермерската къща видях, че нещо блести, зачудих се дали крадците не са изтървали монета, наведох се и вдигнах омагьосания малък метален флаг на Нуманция. Знаех за какво служи, виждал бях такива стотици пъти.
Колкото и да беше глупаво, колкото и да знаех какво мога да очаквам, все пак потърках флага и във въздуха израснаха две фигури. Бяха младежи, всъщност момчета, едното може би на деветнайсет, другото — с две години по-малко, и явно бяха братя. Бяха с остригани глави и в униформата на редници в имперската армия.
Усмихнаха се свенливо и едното каза:
— Какво мислиш за нас, тате? Мамо? Не ни оставиха косите, но ни дадоха тези дрехи в замяна. Не ви ли приличаме на войници?
Другото се засмя.
— Той си мисли, че прилича на войник. Аз — не. Но се стараят да ни научат и се трудим здраво, и досега не сме имали неприятности.
Първото стана сериозно.
— Казват ни, че скоро ще заминем на юг, към границата, и после в Майсир, да помогнем на императора да унищожи злия им крал. Молете се за нас.
Второто кимна и каза:
— Молим ви. Но… не се тревожете. Ще се върнем здрави и читави. Обещаваме ви.
После се усмихнаха и изчезнаха…
Както казах, виждал бях такива омагьосани флагчета. Десетки заклинатели, всъщност не повече от селски шарлатани, се навъртаха из войнишките лагери въпреки усилията на дежурните офицери да ги прогонят. Канеха редника да застане и да каже нещо, правеха заклинание и запечатваха мига в такова флагче или в малко ножче, или конче, с капка от слюнката или кръвта на редника. Новобранецът естествено си плащаше добре за това и по някакъв начин предметът стигаше до близките му.
Зачудих се къде ли из Майсир са загинали тези момчета. При Пенда? Някъде в свебите? В Джарра? Или в Сидор? Или в някое безименно тресавище при ненадейна засада, след което са останали два-три трупа в тинята или в снега?
А техните татко и мама? Защо бяха оставили всичко? Дали до тях бе стигнала вестта, че синовете им са тежко ранени в някоя болница, оставили са си земята и са се заплели в мрежата на войната? Никой освен Айрису не знаеше, Айрису и Сайонджи, може би. Потръпнах. Отвън изгърмя още по-силно.
Взех котлетата и подправките и напуснах фермата — намерих си жалък подслон в една горичка на около миля по-нататък край пътя. В призраци не вярвам, но в тази ферма ги имаше.
Един ден се натъкнах на странна гледка. Десетина момчета, всички облечени в груби селяшки ризи, се тътреха по пътя зад някакъв мъж, облечен в старата, забранена със закон униформа на имперската армия. Учудих се на самозванеца, докато се приближаваха, а той се спря и ме поздрави бодро.
Много колебливо отвърнах на поздрава му и се представих с първото име, което ми хрумна.
— Аз съм старши сержант Тагагни, бивш Трети имперски корпус, сега служа пряко на императора — избоботи той.
— И как е възможно това?
— Изчакай малко, ще ти кажа — обърна се към момчетата. — Е, бойци, свободни сте. Тука ще си поемем дъх, преди да продължим.
Младежите с радост си намериха сянка под крайпътните дървета, достатъчно близо, за да чуват разговора ни.
— Старши сержант? — казах скептично. — Но императорската армия е разформирована и хората са пратени по домовете си.
— От кого? От онези говняри, които се наричат Велик съвет? От оня шибан тъпак зад тях, който седи на трона в Майсир? Че откога императорът слуша такива гъзолизци като тях?
Кимнах в знак на съгласие и на устните ми може да се е появила лека усмивка.
— Приличаш ми на човек, който е служил на императора — каза Тагагни.
— Служил съм.
— Колко време?
Можех да му кажа истината — че бях първият следовник на Лайш Тенедос.
— Доста.
— В Майсир?
Отново кимнах.
— Е, онова беше ужасно, да — въздъхна той. — Но кълна се в Сайонджи, бихме се добре.
Забелязах, че две от селячетата потръпнаха, като чуха името на богинята на смъртта.