— Така е. Но те се биха по-добре.
— Били са се, дръжки — отвърна той, малко ядосан. — Просто бяха повече, отколкото можехме да избием. Иначе щяхме да сме в Джарра, в униформи от коприна и всеки от нас щеше да си има провинция.
— Но не сме.
— Но пак ще сме — отсече Тагагни. — Затова взеха парата на императора тези юнаци, дето съм ги повел. Тръгнали сме за… закъде не мога да ти кажа, да се запишем в новата армия. Готвим се да се бием пак, под гордото знаме на императора Тенедос, и да прогоним ония смахнати съветници от Никиас, а мелезите, дето се наричат Гвардия на мира, да ги издавим в Латейн. Е, поне тия, които не обесим първо на най-близкото дърво.
Няколко хлапета се ухилиха и аз също се усмихнах.
— Тия кучи синове заслужават повече от бесило, съгласен съм.
— Тогава ела ни помогни — рече Тагагни. — Виждам, че не си сакат. Върни се във войската, момче, че още боеве ни чакат, да си върнем Нуманция.
— Не. Вече сам съм си господар и смятам да си остане така.
Тагагни поклати глава.
— Перце няма да вдигна, нито ще наругая мъж, който е служил в Майсир. Но силният вятър е задухал и никой мъж няма право да си клечи до зида или да си оре нивата, докато Нуманция не се освободи. Хайде с нас, приятел. Забрави трудните времена и изгубените другари и си спомни хубавото, другарството, гордостта на униформата и славата да биеш крак под знамената на императора. Тия момчета не го знаят това, не са си взели още дяла от славата, но за нея са тръгнали, истински нуманцийци са всички.
Честно казано, въпреки ужаса, който знаех, че носи войната, долових и малко истина в думите на Тагагни, спомних си дивата радост от това да си воин на Тенедос. Но си спомних също така и… други неща.
— Не, сержант. Но ще обмисля добре предложението ти.
— Е, няма да настоявам. Други ще дойдат при теб, по друго време, и може би ще си спомниш думите ми и ще се върнеш при нас. Ще се върнеш да освободим Нуманция.
Не изчака за отговор, а се обърна към подопечните си.
— Е, хайде да тръгваме, мъже, че дълъг път трябва да минем, докато се стъмни.
Момчетата послушно се надигнаха и тръгнаха. Погледах ги, докато се скрият зад хълма. На билото му последното се озърна през рамо и махна с ръка. Отвърнах му и продължих по пътя си.
Не, Нуманция не беше свободна и рано или късно бой щеше да има.
Но това не трябваше да ме интересува повече.
Селото, за разлика от много други, беше спретнато и от няколко комина се виеше дим. Нивите му бяха изорани, по тях пасяха тлъсти крави и зърнах жени, работещи при рибарника в единия му край.
Бях го забелязал случайно, доста далече от пътя, почти скрито зад възвишението, и тъй като ми беше омръзнало това, което си готвех сам, реших да помоля за подслон срещу един ден работа.
Черният път до селцето беше обрасъл с бурен, все едно че тук не бяха идвали пътници. След това видях, че селото е оградено грижливо с бамбукова ограда, а пътят беше затворен с дебел дънер, с набити по него бамбукови шипове.
— Ей! Здравейте! — провикнах се и от близката постройка притичаха две жени. Едната носеше лък и колчан, другата — копие.
— Стой!
Подчиних се. Знаех какво ще последва. Щяха да видят меча ми и дрипавата униформа и щяха да ми заповядат да си вървя по пътя, от страх, че съм разбойник.
От една от колибите излезе трета жена. Беше малко по-възрастна от мен, слаба и с осанка на благородничка.
— Кой си ти? — попита ме строго.
— Пътник съм — отвърнах. — Името ми е… Нури. Искам да помоля за храна и ще ви свърша работа за нея.
Изгледа ме твърдо, усетих как ме пронизва погледът й — като този на императора някога — и разбрах, че е ясновидка с голяма сила.
Другите две я изчакаха да реши.
— Не ни крои зло — рече тя. — Пуснете го.
Без да възразят, двете размотаха въжетата и издърпаха дънера от пътя.
— Благодаря ви.
— Аз съм Гунет — представи се тя. — Избрана съм за старейшина на селото.
— Благодаря, Гунет. Каква работа имате?
— Можеш да ни насечеш дърва.
— С удоволствие.
— А после… може да има и други задачи.
Усмихна се загадъчно, а едната от по-младите се изкикоти.
Обичам простичката работа като цепене на дърва, макар че ако много години не си въртял брадвата, тя не е толкова проста, колкото изглежда. Но с всеки удар си спомняш по нещо от предишното си умение и всеки път успяваш да удариш с острието точно където искаш, с точно подходящата сила… и без да си посечеш крака.