Гунет седеше от едната ми страна, а от другата — дребна червенокоса жена, малко над двадесетте. Казваше се Марминил, с късо подстригана коса и много лунички по носа. Имаше зелени очи, щръкнали гърдички и беше облечена в набрана ризка, донесена сигурно от града, и къса пола с копчета по бедрото.
Тя ме попита от град ли идвам и като последен глупак признах, че да, идвам от Никиас. Искаше да й разкажа как се обличат там хората, за какво си говорят, каква музика свирят в столицата.
Не мислех, че ще е уместно да й обяснявам колко малко съм видял от Никиас през процепа на затворническата кола или докато тичам по улиците с меч в ръката, и се боя, че й казах няколко нагли лъжи — изрових от паметта си моди отпреди войната. Но тя като че ли остана доволна от измишльотините ми. Другите си говореха за работата, за посевите и стоката и ги слушах с радост, защото точно сред такива приказки бях отраснал в Симабю — единственото споменаване за убийство беше дали да се заколи една от кравите на селцето, която вече не давала мляко.
Приключихме и няколко млади жени почистиха чиниите ни. Стефи и приятелката й Мала бяха сред тях. Стефи взе чинията ми, намигна ми и се усмихна, все едно че си имахме някоя обща тайна.
Десертът беше зимен пъпеш и плодова пита с нар.
— Добре ги запазих плодовете — каза гордо Гунет. — Със заклинание: съставих го от късове от работи на по-опитни магове. Едва бях започнала чиракуването си, когато… когато дойдох тука.
И двете блюда бяха чудесни.
— Имаме и малко бренди — продължи тя. — Продавахме го през войната. Посадили сме лози от калеми, но досега вино не сме могли да направим. Искате ли да ни опитате брендито?
— Не, благодаря — отвърнах. — Изобщо не пия.
— Хубаво — каза Марминил.
— И ти ли не одобряваш алкохола?
— А, не. Но прави вечерта по-къса.
Не я разбрах, но си замълчах.
След като свършихме, Гунет каза:
— Тук си живеем така, заедно, но не сме от тия, дето седят да си попеят или поприказват след ядене. Особено когато проклетите кокошки се разкудкудякат сутрин за храна.
Селяните се пръснаха по колибите си, а ние двамата с Марминил повървяхме до края на селцето.
Беше тихо, чуваше се само джавкането на лисица в далечината, а след него — ниският ловен призив на сова.
— Добре си направила, че си напуснала града — казах й.
— Не съм го знаела — отвърна Марминил. — Бях само на пет години, когато родителите ми ме доведоха тук от Цикогнара — загледа се към залязващото слънце и добави с лека тъга: — Сигурно си прав. Но е добре човек да знае и нещо за останалата част от света.
— Напоследък, според мен, е по-добре човек да си има своя личен свят и да остави големия да се търкаля по пътя си. По-безопасно е — надявах се, че думите ми не звучат надуто и глупаво.
— Може би. Но понякога този друг свят идва при теб, все едно дали го искаш, или не.
Понечих да й отвърна, но реших да си замълча.
— Ела да ти покажа къде ще спиш — каза тя.
Взех си торбата и още мокрите дрехи от къпалнята и тя ме отведе до една къщурка в края на селцето. Имаше едно прозорче, покрито с мрежа, а вратата се затваряше с двойна мрежа, която се развиваше отгоре. Нямаше почти никакви мебели освен изненадващо широкото легло и два скрина, които служеха и за маси. Марминил запали свещ; после настъпи малко неловка тишина. Разкърших рамене и усетих как мускулите ми са схванати след непривичната работа. Потърках врата си.
— Искаш ли аз да те разтрия? — попита Марминил и я погледнах с любопитство. — Много съм добра в отпускането на мускули.
Беше хубава, особено на пламъчето на свещта и в сумрачната светлина от прозорчето.
— С удоволствие.
— Тогава легни. По корем.
Послушах я, тя ме възседна и дланите й замачкаха врата и раменете ми. Беше много, много приятно.
— Би ли… свалил ризата си? — каза тя, този път по-тихо и малко гърлено.
Смъкна се от мен, съблякох се и легнах пак. Чух шумолене на плат и тя ме възседна отново. Но този път вместо тъканта усетих допира на копринена плът, мъничко влага, гъделичкане на косъмчета, а разтривката й беше повече ласка. Дъхът й — както и моят — се учести.
— Не бих казал, че така ми се отпускат мускулите. Особено един.
— Нима? — прошепна тя. — Навярно би могъл да се обърнеш и да видим какъв е проблемът.