Може би ако направех това и останех с тези хора, Сайонджи щеше да смекчи наказанието за греховете ми, когато дойдеше време да ме съди.
Да, никак нямаше да е лош един такъв живот, в това село, с богатата му земя и обичливите хора.
Но поклатих глава, без да знам защо, и отказах.
— Съжалявам.
Стефи вдиша дълбоко.
— Длъжна бях да те попитам. Добре, Дамастес а̀ Симабю. Тогава ме наеби хубаво. Начукай ме навсякъде.
— Как бих могъл да откажа на една дама?
Придърпах я над себе си вкочанен, ръцете ми загалиха бедрата й, изпънах се нагоре, а тя изохка и зарови глава в шията ми.
Не знам дали беше заради магията на Гунет, или какво, но тази нощ повече не заспах, правих любов със Стефи по всички възможни начини, които знаех, тя винаги беше готова, все го искаше, телата ни се извиваха и гърчеха в леглото, сплитаха се душите ни, а после се облякохме и тя ме целуна целомъдрено, и се измъкнах, докато първите ранобудни селяни излизаха от колибите си под златния блясък на утрото.
Случиха се други неща, срещнах и се разправях и с други хора, кога с думи, кога с меч, но нищо не беше толкова паметно.
А след това един ден преминах тясната река и ми замириса на канела, на жасмин и карамфил и разбрах, че отново съм в Симабю.
5.
Призивът на тигъра
Пътуването ми вече продължи по-бавно и се спирах да поотдъхна на някоя поляна в джунглата или да помогна на някой селяк да събере първата реколта от оризището, или в селски хан, и се включвах в разгорещени и безсмислени спорове за симабюйските обичаи, история или религия над безкрайните чаши дъхав чай.
Бях като суха гъба, попивах нравите и обичаите на родния си край след толкова дългото си отсъствие. Но това бе само една от причините за мудността ми, при това най-малката.
Защото колкото повече се приближавах до семейното ни имение, толкова по-голям ставаше въпросът: значи връщаш се у дома, Дамастес. А после какво? С какъв занаят ще се заловиш? Имаше и други, по-мрачни, по-неизбежни въпроси, за които дори не исках да си мисля.
Ала към края на Жаркото време все пак стигнах до черния път, лъкатушещ покрай нивите към чифлика, който не бях виждал след погребението на мама, когато все още бях трибун на императора.
Земята все още се обработваше и реколтата изглеждаше богата, макар по нивите да имаше също толкова жени, деца и старци и да се мяркаха също толкова малко мъже, колкото по другите места. Естествено, след като родният им син бе оглавявал армиите на Нуманция, патриотизмът по време на войната тук вероятно се бе разпалил силно и сигурно мнозина бяха заминали, за да се стекат под бойните знамена.
Все още твърде много се занимавах с миналото. Постарах се да се съсредоточа върху настоящето и бъдещето, защото имах живот пред себе си и след като бях може би най-търсеният беглец в страната — опасности, от които да се пазя.
Беше много горещо, сигурно непоносимо за човек, който не се е родил сред тропическите джунгли. Въздухът миришеше на прах и чак пареше дробовете ми, но бе добре дошъл толкова, колкото планинския въздух за някои.
Къщата се беше проснала, грубовата и тромава, сред голямата градина. Стените й бяха прясно боядисани, с няколко нови стаи, добавени към главната постройка в чудатия стил, с който се бе прочул баща ми. Градините се поддържаха добре, което не беше изненада, след като повечето неща, които отглеждахме, бяха предназначени колкото за красота, толкова и за употреба — подправки, плодни дървета, които държахме да опазим от зебутата и самбурите, а и зеленчуци за трапезата ни.
Отворих тихо портата. Един мъж лъскаше със зехтин двете изваяни от върбинка статуи на Танис. Поизправи се, щом тръгнах по пътеката, познах го и си помислих с удивление как изобщо не се е променил, откакто го бях видял за последен път. Беше Пето и беше воювал с баща ми още като момче, като личния адютант на Кадалсо а̀ Симабю, и му беше служил добре, дори в онази последна кървава битка при Тиеполо, когато баща ми загубил крака си.
Оттогава беше останал като главен домакин на фамилията ни, винаги подръка, човек, уважаван не само заради мъдрите си съвети, но и заради още по-голямото си благоразумие да си затваря устата и да не дава съвети, когато не му ги искат.
— Пето — казах му, — пропусна едно петно, под брадичката на Танис.
Той стана и видях, че годините всъщност са се врязали на лицето му, като на всички нас.