— Дамастес. Знаех си, че не могат да те убият, нито да те държат в плен.
Имаше сълзи в очите му, а и в моите. Озовах се в прегръдката му и отново си бях у дома.
Както се полага, завръщането ми бе посрещнато с много радостни викове, бях угостен с всички възможни вкусотии и ме настаниха в най-хубавите гостни.
По-малката ми сестра, Каса, все още живееше у дома със съпруга си Мангаша, някогашен сержант в опълчението на провинция Симабю, а сега — надзорник на фамилните сметки. Плака много от радост и искаше да обяви в цялото ни имение празничен ден в чест на завръщането ми.
Забелязах, че Мангаша се попритесни.
— Аз съм извън закона, сестричке луда. Хайде да не разгласяваме, че съм тук, докато не разберем какво ще стане.
Нарече ме глупак, увери ме, че никой в Симабю не би ме издал, но все пак като че ли се отказа от намерението си. Изпрати хора да съобщят на другите ми две сестри и на мъжете им, после ме попита от какво имам нужда, какво искам.
— Кърпа — отвърнах. — И дрехи, които не вонят на път.
Или на кръв и смърт, помислих си, но го премълчах.
За моя изненада, намериха се леки ленени панталони и ризи от последното ми гостуване преди много време, взех ги с една кърпа и сапун и отидох при онова езерце в джунглата, за което толкова си бях мечтал по прашните пътища.
Беше по-малко, отколкото го помнех, но все така хладно, зелено и подканящо. Смъкнах си дрехите, захвърлих ги — после щях да ги дам да ги изгорят, скочих и се гмурнах в сумрака, където времето бе спряло… и когато изплувах на повърхността, пак щях да съм момче, щастливо със света пред очите си.
Но щом изплувах, всичко си беше както преди, освен слугата, който чакаше на брега с любимата ми студена лимонова напитка. Пресуших една чаша, после още една, излязох на камъните, насапунисах се, поплувах, после още веднъж, пак си поплувах, а накрая, след като още веднъж се изтърках, реших, че може и да стана чист някога в този век.
Излегнах се по гръб във водата и се загледах в небето, по-удивително синьо, отколкото където и да било в Нуманция. Течението от малкия водопад, захранващ езерцето, ме завъртя като лист. Умът ми поиска да се отнесе, но не му позволих. Трябваше да обмисля предстоящата вечер.
Трапезарията бе осветена със свещи на щастието, многоцветни светлинки, малко омагьосани, та пламъците и уханията им да са също толкова разноцветни, колкото восъка, от който бяха излети.
Всички изглеждаха щастливи, сълзи на радост се лееха в изобилие и никой не проговаряше за бъдещето или за миналото. Наоколо щъкаха деца — личеше си, че родът ми не е застрашен от изчезване.
Храната беше чудесна и си помислих кисело, че понякога животът на един беглец не е чак толкова лош, защото много пъти се бях хранил великолепно по пътя си и можех да напиша цяла книга за празничните блюда на тропическия нуманцийски север, в добавка към томовете си за глада в Майсир и окаяния живот в затворите на Нуманция.
Поднесоха кълцано пилешко, задушено с диви зеленчуци; скариди с лимон и супа от ананас; зеленчуци с много подправки; печена патица в сос от мед, джинджифил и диви сливи; палачинки със зелен лук; подлютен боб и патладжан; а за десерт — запарен лотос с кисел и сладък ориз.
Другите пиеха вино от добра реколта, а за мен — пресен сок от портокал.
Най-сетне вдигнаха последното блюдо, изкъшкаха децата, постлаха чиста покривка на масата. Помолих Мангаша да затвори мрежестите врати и да се увери, че никой от слугите няма да подслушва. В стаята настъпи тишина и всички ме загледаха с любопитство.
Смятах да се възползвам от мига и станах.
— Искам да ви благодаря за милото посрещане. Надмина всичко, за което съм си мечтал през онези дълги месеци в ада, наречен Майсир, и след това в моя затвор.
Щом казах „затвор“, погледнах Траптаин и той нервно помръдна. Така и не можех да изпитам топлота към него, въпреки че външно изглеждаше мил, винаги усмихнат, с весело кръгло лице. Навярно защото видях как помръкна веднъж тази усмивка при погребението на мама, когато той разбра, че няма да наследи всички фамилни земи.
— Вие сте ми приятели, хората, които най обичам, и съм благословен от Айрису с вас.
— Налага се обаче да обсъдим един много сериозен въпрос — продължих. — Давам си съвсем ясна сметка за проблемите, които ще донесе идването ми тук.
Прекъснаха ме с викове: „Не!“, „Няма такова нещо“, „Хайде да не говорим за лоши времена и лоши неща“. Изчаках.