— Не можем да пренебрегнем онова, от което искаме да се отървем. Нека да бъдем откровени за положението ми. Издирван съм от Великия съвет в Никиас. Преди да избягам, убих командира на презряната им Гвардия на мира и знам, че ще искат да ми отмъстят за това. Също така, безпокоят се много, че ще се върна на служба при бившия император Тенедос.
Помислих дали да им кажа за магическото му посещение, но се отказах. Славата на Тенедос вече бездруго всяваше ужас.
— Ще ви кажа съвсем доверително, че към мен се обърнаха да се върна на негова страна. Той се опитва да възстанови армията си някъде на юг оттук, по крайбрежието, а след това ще тръгне срещу Никиас и ще се опита да си върне трона.
— Ще ви кажа нещо, което не знае никой друг и ще ви помоля да го запазите в тайна — изгледах ги твърдо.
Кимания, одобрително мърморене и донякъде възмутеното „никога не обсъждаме с други семейни неща“, от една от сестрите.
— Отново ви благодаря. Решил съм да не воювам повече. Видял съм достатъчно пролята кръв, достатъчно нещастие. Отсега ще живея собствения си живот, нищо повече. Ще се грижа за своите хора и на тях ще помагам. На хората, които седят около тази маса. Давам си сметка, че в Нуманция няма мир и няма да има, докато Тенедос е жив. Трябва да се безпокоим не само от Великия съвет, но и от краля на Майсир.
— И какво да правим? — попита Дариал, помощник-управителят на едно от селата ни, мъж на Анадир — дребен и плешив, той винаги изглеждаше притеснен от нещо.
— Не знам, честно казано. Ще се опитаме да стоим настрана от бедите. Когато тигрите се борят, заекът трябва да се крие.
— А дали ще можем? — попита Анадир.
— И това не знам. Симабю поне, доколкото знам, е останала вярна на Никиас, поне досега. Отдалечени сме и нямаме кой знае какви ресурси, за които да ламтят — нито мъже за войската, нито желязо за мечовете им, нито храна за военните им кампании. Може би армиите, когато тръгнат една срещу друга, ще останат настрана от Симабю, както досега. Можем да се молим на Вачан, на Айрису, на Танис да опазят земята ни мирна.
— Което ме връща на проблема — продължих. — Не искам да наруша равновесието с каквото и да е свое действие и смятам, че ще е най-добре да живея по-настрана от вас и да не се меся в управлението на земите ни, доколкото е възможно.
Забелязах как лицето на Траптаин просветна от облекчение. Каса скочи и викна:
— Това са глупости! Няма да те изгоним, братко!
— Не. Не съм и помислял такова нещо. Но не виждам проблем в това да остана тук и просто да не се показвам много пред хората.
— Как? — обади се вечно практичната Анадир.
— Знам едно място, където мога да спя. Малцина го знаят.
Сестрите ми се намръщиха, после Анадир се сети.
— Онази стара постройка, която татко ти даде като момче ли?
— Да. Все още си стои, а повече не ми трябва.
— Не можеш да живееш в такава съборетина! — заяви Джерица. — Това ще посрами всички ни! Велик пълководец, трибун, единственият ни брат…
— Джерица — прекъснах я нежно, — онези стаи са много повече от онова, което съм имал в живота си като войник. Палатите, които ми даде императорът, почти не са ме виждали. По̀ ми е позната пръстта за постеля и небето за покрив. И не се притеснявай за срама. Не забравяй, никой няма да знае, че съм там.
— Хората приказват — подхвърли цинично Траптаин.
— Разбира се. Ще приказват и за мен. Но ако всички помогнем, само ще си шушукат и ще знаят, че това не трябва да се разнася извън провинцията. Освен това те са симабюйци. Откога симабюйците са престанали да обичат да пазят тайни?
Това предизвика няколко усмивки. Имахме си даже поговорка — трима симабюйци могат да пазят тайна, ако двамата са мъртви.
— Но с какво ще си убиваш времето? — попита Каса.
— Добър въпрос — кимна Дариал. — Защото знам, че няма да търпиш да седиш на едно място и да сучеш пръсти с… с каквото там сучеш пръсти.
— Добър въпрос, вярно. Ще разбера какво ще правя, когато му дойде времето.
Не се наложи да чакам дълго.
Но най-напред си подредих къщата, съвсем буквално. Малкото бунгало ми беше дадено от баща ми, с много хлипане на мама и сестрите ми; каза ми се да го поддържам като казарма и го правех. Беше едно от най-хубавите неща, които съм правил в живота си, защото тук открих радостта от това да си сам и да си отговорен.
С радост се залових с почистването на къщурката с двете стаи — трябваше да варосам стените, да оправя сламения покрив, да укрепя дебелите греди на дървената врата.