Бунгалото се намираше в покрайнините на имението ни и точно зад него започваше джунглата. Докарах си удобно кораво легло — достатъчно широко за двама, защото помнех селските момичета, които ме навестяваха надвечер и се кикотеха, че били първите учителки на господарския син в игрите, които иска да играем Джаен. На една от стените окачих карта на Нуманция, на друга — сцена от битката при Тиеполо, взех напосоки и две книги от семейната библиотека.
От главната къща прибрах стария меч на баща ми, точно в стила, който той ме бе научил да предпочитам и да владея добре: двуостър, с прост предпазител и ефес, с кожа от акула на дръжката, за да не се хлъзга окървавената ръка. Наточих го с камък, стомана и ситна прах, докато не стана остър като бръснач, и го окачих на ръка разстояние, прибран в ножницата. От долната страна на леглото наковах куки и там скрих меча на Салоп, а камата на Перак кацна на стената до вратата. Над прага горе поставих металната топка.
Нямах намерение да се оставя да ме изненадат — още по-малко да ме заловят жив, — ако дойдат да ме търсят.
Имах усещането, че очаквам нещо и че то ще дойде скоро.
Докато чаках, се придържах към график: разходка призори, бягане две-три левги по пътеките из джунглата, плуване след бягането, вода и плодове за закуска. После проучвах книгите си, омразно занимание, никога не съм обичал прашасалите знания, но знаех, че мозъкът ми е поредният мускул, който ще повехне, ако не се използва.
Обядвах много леко, след което бягах или яздех. Докато баща ми беше жив, гледахме породисти коне, но вече като че ли никой не се интересуваше от ездитно изкуство и животните ни бяха предназначени или за теглене на коли и фургони, или за безлична езда. Спомних си за двата ми едри коня Лукан и Рабит, които оставих в Никиас, когато тръгнах за Майсир. Дано да си бяха намерили добри господари и кротко да си пасяха в хергелето, наслаждавайки се на спокойна старост.
След езда обикновено се залавях с някой от работните си проекти, с които бях скандализирал донякъде Мангаша. Работех из имението или сам, или с двама-трима доверени слуги. Правех какво ли не — възстановявах диги, изкоренявах подивели храсти от градините, садях, пресушавах или почиствах затлачени рибарници.
Обикновено вечерях със семейството, лек разговор и си лягах рано.
Понякога имах посетители — някой от местните заклинатели, все доверени хора, които искаха да научат от мен каквото помня за великите дела на чародея Тенедос; момчета от селото, с които бях отраснал, искаха да им разкажа за външния свят, а аз — да чуя истории за кроткия селски живот; два пъти ме посетиха и девойчета, да ме поканят на разходка на лунна светлина, макар че не се разхождахме много-много.
В други дни излизах на лов. Ставах много преди разсъмване и някъде към обед вече бях издебнал и свалил било самбур, било глиган, а веднъж — малка горска мечка, която нападаше овощните ни градини. Понякога донасях плячката си в семейната кухня, одирах я и я изкормвах, и я давах на главния готвач, друг път давах трупа на първия селянин, когото срещнех, стига да ми се стореше, че е прегладнял. Не беше от алтруизъм — хората, които хранех, едва ли щяха да се разприказват, че са ме видели, но щяха да подадат сигнал за тревога, ако видеха странници в околността.
Тогава чух за тигъра.
Беше стръвен убиец на хора, за щастие върлуваше не в имението ни, а на около три левги от него. Беше убил един селянин, окъснял, докато търсел изгубило се теле, после — две жени, докато събирали дърва край гората, където тигрите обичат да подремват, а след това, съвсем нагло — момиченце, докато си играело до колибата на родителите си.
Половината жители на това селце искаха да издебнат и убият звяра; другата половина бяха убедени, че е демон, не същество от този свят и поради това — неуязвим. По-храбрата половина убедила другата, тръгнали в редица, въоръжени с млатила за вършеене и коси, и помели гората.
Намерили тигъра — или по-скоро той ги намерил: изскочил изневиделица и свалил един от ловците, после другия до него, докато успеят да вдигнат оръжията си, след което прескочил през редицата на ловците и изчезнал.
Вече беше ясно — съществото не е от този свят и за селяните не оставаше нищо, освен да се свиват в колибите си и да се молят на своите богове и на Джайцини да им донесе спасение.
Чух за убийствата два дни след нещастния лов и сърцето ми заби малко по-бързо, като си спомних, че бях момчето, яздещо тигъра, което щеше да бъде — или навярно вече беше — разкъсано.