Може би беше дошло време отново да предизвикам боговете.
Взех си копие, лък, стрели и двама доверени слуги и тръгнах за селото.
Не обърнах много внимание на приказките им за демони и настоях да ми покажат мястото на последните убийства.
Селяните отказаха да навлязат в гората и да срещнат смъртта, но в този ден между жарко греещото слънце и проливния дъжд не усещах никаква опасност. Намерих сам мястото с останките от телата на двамата мъже. Не беше останало много — тигърът се беше върнал да се нахрани, след което заситен бе оставил другото за лешоядите. Накарах един от слугите да увие ръка и крак и да ги върне в селото за погребална церемония, после огледах по земята. Намерих къде беше лежал звярът и къде се беше прокраднал за смъртоносния си скок.
Отпечатъците на лапи по меката земя бяха от младо животно, може би мъжкар, но едната следа бе видимо по-голяма от останалите, както очаквах. Върнах се в селото, купих едно биче и го подкарах обратно към поляната. Три нощи наред изпълненото му с ужас мучене не даваше покой на никого; после, на четвъртата, тигърът дойде.
Изчаках го между клоните на едно дърво, на десет стъпки над бичето, и забих желязното острие на копието в плешките на звяра, щом се вдигна на задните си крака да убие жертвата си под лунната светлина.
Изрева веднъж, завъртя се, изпънал нагоре нокти да ме сграбчи, и издъхна. Хвърлих второ копие в корема му, изчаках, докато се уверя, че не се преструва, и се смъкнах от дървото. Огледах трупа, видях подутата лапа, от която капеше гной: беше убодена от иглите на таралеж, който неразумно бе смачкал, и това му беше пречило да лови обичайна плячка.
Бичето си беше живо за негова, както и за моя изненада. Отидох до края на гората и извиках на селяните, че с ужаса им е свършено. Стекоха се със запалени факли, заредиха благодарно името ми и взеха да ми предлагат малкото петаци, които имаха.
Отказах, разбира се, помолих ги да одерат тигъра и като благодарност — да оставят младото биче да живее, докато само си умре, и да го почитат в името на своите мъртъвци.
Въпреки късния час донесоха най-доброто, което имаха за пиршеството. Похапнах си сладко, престорих се, че отпивам от оризовото им вино, погледах веселия танц под ударите на барабана и свирнята на дървените флейти.
Доспа ми се, благодарих им за гостоприемството и се върнах в колибата, която ми бяха дали — на един от убитите от тигъра мъже.
След малко едно младо момиче, което ме беше изгледало с интерес на пиршеството, почука на рамката на вратата и попита дали желая компания.
След като се любихме, докато тя спеше, гушнала глава на рамото ми, си помислих за последните няколко дни и колко доволен бях. Навярно това бе последният дар на тигъра — да ми покаже, че закрилата на слабите от враговете им е достатъчно удовлетворение.
След това помислих за Симабю и как едно от най-големите ни теглила са стръвните диви котки, и някоя планинска мечка понякога, най-вече заради бедните племена, обитаващи далече навътре в джунглите, според които най-добрият начин да почетат своите животински богове е като им дават своите слаби, болни и стари. Животните развиват вкус към такава лесна плът и след това привикват да нападат и по-силните и сърцати хора.
Тези котки, тигри понякога, по-често леопарди, носеха хаос в Симабю. Лесно е да се повярва, че са демони, защото някои от тях бяха убивали по над петстотин души — мъже, жени и деца, обезлюдявайки цели райони.
Прочистването на земята ми от тях беше задача, мислех си в полусън, достойна за един смъртно опасен беглец, някогашен Първи трибун. Прегърнах младата жена до себе си. Тя сладко измърка, притисна се до мен и заспах.
На сутринта, изпълнен с планове за бъдещето, крачех весело към имението.
На около миля от чифлика ме очакваше един слуга. Каза ми, че Мангаша е поставил него и още десетина души на всеки подстъп до къщата, за да е сигурно, че ще бъда предупреден.
В чифлика ме чакаха мъж и жена, с ескорт въоръжени конници.
6.
Змия и ясновидка
— Ти самият видя ли ги? — попитах.
— Видях ги — измърмори мъжът. Мъчеше се да не трепери. Беше наясно, че войници, тези, които ги водят, и тези, които търсят, не могат да донесат нищо добро.
— Какво… или по-точно, как казаха на Мангаша, че искат да ме видят?