— Трябва да ви попитам нещо. Някой от вас двамата да е на служба при онзи, който беше някога император?
Дори тук, в това затънтено място, се опасявах да изрека името му на глас, да не би някак да привлека вниманието му.
— Не — отвърна Кутулу. — Никога повече. Яви ми се насън преди два месеца и ме повика при себе си. Но отхвърлих повелята му и реших, че трябва… заради всичко, което дължа на Нуманция, трябва да му се противопоставя — гласът му беше твърд, изпълнен с решимост. — И точно затова си ни нужен — добави Кутулу, малко по-колебливо.
Спрях го.
— Не сега. Първо ми оставете малко време просто да ви се порадвам. По-късно, след вечерята, след като си поговорим за старото време, ще ми кажете за какво сте дошли.
Отново седяхме на празнична трапеза, но се боя, че близките ми останаха малко изключени от разговора, колкото и да се стараех да говорим за неща, които може да са интересни и за тях. Все пак изникваха имена и някой от трима ни питаше какво е станало със съответния човек. Твърде често отговорът се оказваше „загина в Майсир“ или „не знам“, или „мисля, че Гвардията на мира го залови“, или тъжно свиване на рамене. Твърде лесно беше да превърна празненството в панихида, но войникът трябва да знае кога да не скърби, дори след толкова тежка катастрофа като онази, която бяхме преживели.
Най-сетне тримата се преместихме в една от дневните на къщата, а близките ми ни се извиниха и ни оставиха сами. Елфрик застана пред вратата. Поръчах за Синаит бутилка от най-хубавото ни вино. Кутулу като мен отпиваше пресен сок от плодове, приготвен от един от готвачите ни. Отпуснах се в стола и зачаках.
— Нужен си ни — започна Синаит. — За да ни помогнеш да унищожим бившия император Лайш Тенедос.
Очаквах нещо такова, но не и поставено толкова лошо. Погледнах Кутулу.
— Сега той разполага с около половин милион души, струпани в Бала Хисар и Даркот — заговори той. — Ние имаме към сто и трийсет хиляди в Амур, настанени в селата и градовете. Малко опитни войници, малко калийци, воювали срещу нас за Чардън Шир или в съпротивата след това, останалите служат заради авантюрата, или защото мразят тираните, или защото императорът им е направил нещо лошо, или си въобразяват, че им е направил. Великите съветници — Властта, предполагам, че все още трябва да ги наричаме така — наскоро увеличиха силите си до към шестстотин хиляди души. Повечето са в Никиас или се придвижват на юг по Латейн и се групират в Курам, със старите тренировъчни лагери за бази. Готвят се да нападнат или нас, или императора, който се окаже най-близо и им се стори най-слаб.
— Съотношенията не ме притесняват — отвърнах.
— Знам. С кого според теб разполагаме да поведе хората ни? Кого имаме да планира стратегията и тактиката ни? Кого имаме според теб, да седне на белия кон, с меча в десницата и да изрече думите, които ще ги накарат да са готови да умрат, но да унищожат тиранията? Аз ли да го направя? — Кутулу изсумтя. — Тя се опитва, но…
— Нужен си ни ти, Дамастес — заговори Синаит. — Нужен ни е човекът, който беше Първи трибун. Ти си единственият, който според нас може да вдигне цяла Нуманция срещу Тенедос и да унищожи омразната Гвардия на мира и нейните господари, марионетките на Майсир.
— Може би погрешно подхождаме към нещата. Но нека да ви попитам нещо. Защо Тенедос трябва да бъде унищожен? Забравихте ли за клетвата, която съм дал? Кутулу, ти си положил същата клетва.
— Не съм — отвърна той. — Колкото и да е странно, той така и не поиска да му се закълна лично. Може би е смятал, че клетвите, които вече съм дал като главен полицай, са достатъчни, и е разчитал на моята… — облиза устни — страстна преданост към това, което си мислех, че обещава той — спасение за отечеството ни.
— Какво те кара да го отречеш?
— Видях промяна — продължи Кутулу. — Ден след ден, година след година, след като ти го короняса за император. Беше все едно, че са двама души: онзи, на когото служех, който трябваше да се окаже най-великият владетел на Нуманция, и другият, който се влюби в едноличната власт заради самата нея, капризен, дори зъл човек. Малко по малко човекът, когото познавах, започна да се стапя и накрая остана само новият император, онзи, който съсипа всичко с глупавото си нашествие в Майсир.
— А може би просто съм се лъгал — добави малко тъжно Кутулу. — Може би е имало само един Тенедос, а аз съм заменил реалността с този, когото съм искал да виждам, с краля, който съм искал да властва в Нуманция.