Представа нямах защо не ме беше потърсил досега. Може би, мислех си обнадеждено, е разбрал, че със сигурност няма да подкрепя враговете му. Но все пак заделих доста време в подготовка за бъдещи неприятности.
Няколко дни след като Кутулу и Синаит си заминаха, дотича задъхан бегач. Един районен управител в Беля, издадена като пръст от Симабю и граничеща с провинция Хермонаса на североизток и Тикао на запад, чул по някакъв начин за тигъра човекоядец, убит в Атиким от безименен велик ловец, и пратил вестоносец в Атиким да потърси този ловец. Тамошната вещица открила, че могат да ме намерят на четири дни път от Атиким, с помощта на парче от рогозката, на която бях спал, и някакви други „остатъци“ от мен, за които деликатно не попитах.
Това също ме обезпокои — първо Синаит, после тази вещица бяха успели да ме надушат. Което подсказваше, че всъщност се опитвам да се скрия на гола поляна.
Съобщението беше кратко: Беля била прокълната с един човекояден леопард, може би не животно, а демон дори. За две седмици беше избил десет души — в повечето случаи оставял телата недокоснати и селяните изпаднали в паника, започнали да напускат домове и ферми, за да се скрият в няколкото селца в Беля. Бих ли могъл, който и да съм, да помогна?
Не бях чувал за този леопард, Мангаша също, но Дариал знаеше за него. И това, което знаеше, ме накара да се зачудя дали звярът наистина не е демон. За последните осем години беше убил поне осемстотин и петдесет души, а според Дариал най-вероятно бяха повече, тъй като районът на Беля е дълбоко в джунглите и архивите не се поддържат особено грижливо. Това беше почти всичко, което знаеше за Беля, освен че е осеян с древни каменни храмове, строени от примитивни племена, и че планинските хора все още ги използват за култовете си. Все още не бях виждал тези диваци, никой от познатите ми също, тъй че естествено за тях се приказваше какво ли не — колко свирепи са или колко мили, колко грозни или колко красиви, колко дружелюбни или враждебни. Разправяха, че по-вещите им магьосници уж можели да се превъплъщават в животни.
— Може би този леопард е такъв превъплъщенец — предположи Дариал.
— Може би.
Спомних си брачния дар на Йонджи, камата с дръжка и ефес от сребро, как беше убивала хора и чудовища и как можех да я използвам и сега. Но тя лежеше заровена в забравените, гниещи кости на азаза, когото бях убил при Камбиасо.
Това предизвикателство щеше поне да ме поразсее за малко, а дълбоката джунгла може би щеше да ме скрие от чародеи.
Намерих двамата, които бяха с мен на лова край Атиким, и ги попитах дали искат пак да се позабавляваме. Първият пребледня и отвърна, че оризищата му са ужасно буренясали и го било страх да повери работата на загубената си жена и още по-загубените си синове и… и го отпратих.
Другият, младеж, едва навършил двадесетте, казваше се Перчи, се ухили и каза: „Защо не.“ Предпочитал да го разкъса леопард, вместо да умре от скука или превил гръб над ралото.
Обясних му какво ще ни трябва и му поръчах да събере нещата и да доведе два добри коня и още по-добри мулета.
После потърсих Мангаша и най-сетне му казах какво точно се бе случило, откакто ме изведоха от островния ми затвор, и какво мисля да правя. Ясновидецът Тенедос е особено отмъстителен човек, обясних му. В състояние е да заличи от лицето на земята цяла провинция като Симабю, ако се ядоса, както беше искал да направи с Никиас. И че ако дойде да ме търси, било с магия или в плът, най-вероятно ще потърси възмездие за това, че съм му изменил.
Мангаша потръпна.
— Май не трябваше да се връщам тук — измърморих кисело.
— Не — мрачно отвърна той. — Едно семейство трябва да е сплотено дори повече от една нация. Ако не се беше върнал и научехме защо, щеше да е позор за всички ни. Тъй че сме длъжни да се крепим, и сега, и в бъдеще. В други части на Нуманция хората може и да пренебрегват този родствен дълг, но не мисля, че някой в Симабю би могъл.
Извърнах за миг глава. Не исках да види сълзите ми.
— Благодаря ти.
— Ха! Волски говна. Няма какво да се благодари затова, че някой просто прави каквото трябва. Въпросът според мен е как да се подготвим за посещението на тоя проклет от боговете магьосник.
Такъв си беше Мангаша — вечният сержант: прагматичен, ще остави началниците си да го натикат в кочината и после ще намери начин да измъкне всички, даже и кучите синове, които са го натикали там.