Рано на другата сутрин поехме по тясната пътека, водеща към недрата на джунглата. Не беше трудно да я следваме — беше осеяна с дрехи, мебели и други жизненоважни за селяните неща, които им бяха натежали от многото мили път и усилващия се страх.
На втория ден от храстите изскочиха петима дребни мъже и ни загледаха. Бяха въоръжени с много дълги копия и много леки арбалети, с препаски около слабините и шапки от маймунска кожа на главите.
Едва ни разбираха, но успях да им кажа, че сме тръгнали да търсим големия човекоядец. Изгледаха ме уплашено и забърбориха нещо си. Най-добрият им лингвист успя да ми каже колко им е жал, че съм прокълнат така, защото им изглеждам веселяк и ще кажат добри думи за мен на боговете си, след като бъда убит. Единият поиска да му дам меча си веднага, защото нямало да ми потрябва, като срещна леопарда-демон, но му отказах: обясних, че може все пак да ми потрябва в срещата, пък и е на баща ми, а освен това дори и боговете невинаги са сигурни във всичко. Благодарих за ободряващите им чувства и подкрепа, раздадох им подаръчета от сол и магия, които бях купил в Мегидо, и се сбогувахме.
Трите селца, които леопардът беше опустошил, образуваха груб триъгълник на склоновете на обрасла с джунгла долина. През средата на долината течеше река, а на бреговете й се виждаха развалините на древен храм. Един селянин ми беше казал, че леговището на звяра е в тези руини, което доказвало, че е демон, защото никое нормално създание не би рискувало да си навлече гнева на старите богове.
Най-напред трябваше да си осигурим безопасен подслон. Първото село, в което влязох, бе изгоряло, след като селяните го бяха напуснали, и бяха останали само две колиби. Помислих дали да не използвам за подслон храма, но наглостта ми не стигаше чак дотам. Ако наоколо се мотаеше някой от старите богове, едва ли щяха да са доволни, че им осквернявам дома.
Второто и по-отдалечено село се оказа непокътнато, при това жителите му бяха вдигнали палисада около него. Портите бяха затворени и се зачудих дали някои по-храбри или упорити типове все още не живеят вътре. Никой не отвърна на виковете ми, а когато я пробвах, вратата се оказа залостена. Перчи се изкатери по стената като по кокосова палма, надникна вътре и едва не падна. Слезе бързо, с пребледняло лице.
— Те са… вътре… мъртви… — обърна се настрана и повърна.
Извадих меча си, надникнах през процепа между вратата и стената и не видях нищо ужасно. Но ми замириса на разлагащи се трупове. Имаше достатъчно място да напъхам меча през процепа и да надигна лоста над скобата. Той тупна на прашната земя и отворих вратата.
Виждал съм по-гадни неща от Перчи, но въпреки това стомахът ми се обърна. Зад портата се беше проснал мъж, с изтръгнати черва, полуизяден и с разкъсано лице. Ръждясалата коса, с която се бе опитал да се защити, лежеше до него. На десет крачки по-навътре лежеше женско тяло. Нямаше рани, освен белезите от нокти по гърлото. По-навътре, между няколко колиби, лежаха телата на две момчета, едното наядено, и едно магаре, чийто врат се бе изкривил в неестествен ъгъл от смазващия удар на леопарда.
— Как… как… какво… — заломоти Перчи.
Настръхнах. Отговорът беше ужасен и започнах да вярвам, че леопардът не е естествено същество. Семейството сигурно бе живяло встрани от селото и не беше разбрало за бягството на жителите му. Сигурно бяха чули леопарда през нощта, когато е заръмжал край колибата им, и бяха избягали в селото. Вратите са били отворени и колибите — празни, но грубото укрепление им е предлагало сигурност. Влезли са и припряно са залостили вратата.
И тогава са чули ръмженето на звяра…
Вътре, отсам заключената врата, с тях.
Перчи измъкна къс меч от самара на едното муле и се заозърта; очакваше леопардът да се появи изневиделица.
Огледах телата. Кръвта беше черна, съсирена наскоро. Натиснах единия труп с върха на меча — плътта се оказа податлива. Вкочанясването след смъртта беше преминало и в тази горещина това вероятно означаваше, че са мъртви от по-малко от един ден.
— Трябва да им направим погребалната церемония — обади се Перчи.
Бях готов да се съглася, но ми хрумна нещо много гадно. Замислих се, реших, че е съвсем логично, и отвърнах:
— Не.
— Но…
— Ще ги използваме за стръв. Вместо да търсим леопарда, ще го оставим той да дойде при нас.
Гадна мисъл. Но щом този звяр беше свикнал с вкуса на човешка плът и беше станал толкова самоуверен, че не си правеше труда дори да отнесе труповете в леговището си, за разлика от повечето леопарди, това изглеждаше най-добрата тактика. А леопардите, людоеди или не, предпочитат месото да е малко вмирисано.