Не знаех. И до днес не знам.
8.
Танцуващите пламъци
Подуших миризмата на изгоряло на половин час езда от плантацията. Беше миризма на въглен, на мокро дърво, на съдран плат и още една воня, която помнех добре. Много войници не понасят да са в кухня, където се готви овнешко, защото мирише точно като човек.
Пуснах повода на товарните животни и сритах коня в галоп, подминах последния завой и видях точно това, от което се бях уплашил — бяха дали родния ми чифлик на Шахрия. Пожарът беше погълнал всичко, и то наскоро, защото руините продължаваха да димят. Няколко рухнали почернели тавански греди все още стояха, но това май беше всичко. Тук-там ратаи ровеха в развалините, търсеха и аз не знам какво.
— Магия — промълви един от тях; по страните му течаха вади от сълзи. Едва го познах — беше Тутуила, надзирател в оризищата. — Нищо не можа да ни предупреди, нищичко.
— Кой умря?
Зяпна ме, отвори уста да заговори и отново избухна в сълзи.
— Хайде, човече! Кой умря?
— Мангаша — успя да промълви той. — Приятелят ми… Човекът, когото най-много обичах… и Пето умира… те ни спасиха… спасиха ни всички — и се разплака отново.
Все едно че ме удари невидим юмрук. Бях като премазан, но стиснах зъби.
— Отведи ме при него — и Тутуила закрета по пътеката към конюшните, които пожарът по някакъв начин бе пощадил.
Пето беше изгорял ужасно — само желязната му воля и заклинанията и затъпяващите болката билки, които му даваше една местна вещица, все още го пазеха жив. Жив и в пълно съзнание.
Лежеше върху прогизнало от мазила платно, на постеля от прясно окосена трева, но всяко движение го разкъсваше. До него стояха Анадир и Джерица, държаха превръзки и чаши с изстудени течности, но на него не му беше до тях. Наблизо седеше Каса, с вледенени от потрес очи, с превръзки по ръцете и краката. Зад тях бяха мъжете на Джерица и Анадир, Дариал и Траптаин.
Коленичих, той отвори очи и ме позна.
— Дамастес. Съжалявам, че не можахме да ги задържим. Че не ги спряхме да опожарят всичко.
— Какво стана? Нападатели ли бяха?
— Не — изхриптя той. — Магия. Бях навън, ръмжах на един от постовете, понеже беше заспал, и видях прииждащи пламъци, танцуваха като светулки, понесени от вятъра, идваха на вълни, над дърветата на юг.
Откъм юг. Там, където беше Тенедос.
Добре познавах този огън. Беше сътворен от майсирските бойни магове. След това Тенедос си бе присвоил заклинанието. Пламъците убиваха почти всичко, до което се доберат, и с това ставаха все по-силни, точно както мощта на Тенедос се усилваше с хората, които е унищожил.
— Но нищо не докосваха, с нищо не се подхранваха, само се носеха на воля. Успях да извикам за тревога и Мангаша изскочи навън, с факла в ръката. Тя по някакъв начин привлече пламъците и те се вкопчиха в него, впиха се и го изядоха. Съборих го, затъркалях го по земята, но пламъците не загаснаха, а нападнаха и мен. Закрещях от болка и предполагам, че с това осигурих време на другите да побегнат. Някои от пламъците се разбушуваха и захапаха постройките.
Анадир, най-голямата ми сестра, кимна.
— Все още бях в прегръдката на огъня, но успях да се добера и да скоча в рибарника, който изкопахме с вас, само устата ми остана над водата.
Ръката на Пето, опърлена като главня от огъня, се протегна и ме докосна по ръкава.
— Не мисли за мен, че съм страхливец, Дамастес. Затова, че не можах да ги надвия, че не можах да спася Мангаша.
— Не си — промълвих. — Не си.
— Постарах се да остана жив, да те дочакам. Вече мога да си тръгна и да отида на Колелото — подпухналите му устни се извиха в крива усмивка. — Не съжалявам, че си отивам, Дамастес. Навярно ще мога да служа отново на фамилията ви. В друго време. В друг живот.
— Бих искал това — продължи той. — Бих искал да мога да видя баща ти Кадалсо, като млад, здрав и читав. И майка ти. Не помня по-красива жена от нея, дори сестрите ти, докато бяха млади.
Дишаше задъхано и хрипливо. Стоях коленичил до него, без да обръщам внимание на угрижената вещица, на сестрите ми и на струпалите се зад тях селяци.
— Сигурно човек не може да се върне в миналото, когато беше май по-хубаво — промълви той. — Нали така казват жреците, че Колелото се движи все напред. Но бъдещето може би ще е по-хубаво от днешното време, пълно със зли демони и крале. Може би, когато се завърна от Колелото, ще има мир. Мир и никакви крале. Никакви крале. Това е мечта, с която си струва да умреш — дъхът му изхриптя отново, той се замята в постелята си и свърши.