Изправих се и останах вцепенен. Не виждах старото дърво при конюшнята, нито тропическите храсти отзад, нито руините от пожара, а само пламъците, заиграли своя смъртен танц.
„Трябваше да го предвидя“, кънтеше в ума ми. Знаех, че Тенедос ще удари, трябваше да направя повече, трябваше да накарам всички да напуснат, веднага да избягат в джунглата.
Но защо беше нападнал невинни хора? Отговорът дойде моментално — леопардът-демон е трябвало да убие мен, а този огън — да заличи името ми от земята. Тотална война, тотална мъст. Това беше неговият стил. Стилът на полудемон, на човек, венчал се със Сайонджи.
Ако Пето не беше излязъл навън, ако не беше извикал, никой нямаше да може да ги предупреди и всички щяха да са загинали. Зачудих се какво ли бе попречило на магията му, та пламъците да връхлетят от мрака и да намерят и убият сестрите ми. Едва ли някога ще узная отговора.
— Кога ще вдигнем кладите? — попита Анадир.
— Колкото може по-скоро — отвърнах. — За Пето и за Мангаша.
После стомахът ми се обърна при мисълта, че ще дам тези двама обичани от мен хора отново на огъня, и си спомних за друг обичай, присъщ на диваците в лесовете.
— Разчистете развалините на чифлика ни — казах. — Изкопайте дълбоки ями, застелете ги с всички билки и цветя, които Мангаша и Пето са обичали, и ги заровете в тях. Изорете над гробовете им и засадете цветя, за да израснат отново красиви градини. Нека целият район знае, че тези градини са спомен за тези двама смели мъже, и нека в тях да може да стъпва всеки, деца, девойки и младежи, но да не може в тях да влиза войник, магьосник или човек с оръжие.
— А после какво ще правим? — попита Джерица. — Ти вече си глава на семейството.
— Не. Аз си тръгвам след час. Всеки от вас ще говори от името на семейството и всички решения ще се взимат с общо съгласие. Но трябва да направите някои неща, за да не се върне огънят. Огънят на убийците ни. Престорете се, че вече не сте мои сестри и мои зетьове. Отречете името ми, самото ми съществуване, ако се наложи. Първото, което трябва да направите, е да се скриете. Траптаин има имот, много ферми. Той ще ви подслони. Запасите от храна, които Мангаша скри в гората, ще помогнат. Избягвайте известно време външни хора и пред непознати се правете, че не знаете нищо.
Бях забелязал изражението на Траптаин, докато нареждах какво да правят. Отидох при него и очите му се облещиха от страх. Прошепнах му:
— Ще направиш каквото ти наредих. И няма да мислиш за рентите, които ще загубиш. Ако не се отнасяш със семейството ми и слугите като със свои, ще се изправиш пред гнева ми, щом се върна. А ако умра, ще се върна да се разправям с теб като демон. Заклевам се в името на Танис, на Вачан… и на самата Сайонджи!
Той изхлипа, стъписан от яростта ми и от името на богинята на смъртта, и кимна покорно. Нямаше какво да се притеснявам повече за него.
— И колко дълго ще трябва да се крием така? — попита Дариал.
— Докато онзи, който носи името Лайш Тенедос, не умре.
— Как ще разберем дали… кога е умрял? Кога е безопасно да излезем от скривалищата си? — попита Джерица.
— Ще разберете.
— А ти? — попита Каса. — Ти къде ще отидеш?
— На юг. На юг, на война.
9.
Пътуване на юг
Първите три дни яздех бързо — оставих зад себе си една провинция и цял един живот с нея. После излязох от джунглите на Симабю и продължих през хълмистата савана на Тагил. Пътищата бяха отначало черни, лъкатушещи и тесни, после станаха по-широки и на места — с каменна настилка извън селцата, щом възвих на изток, към река Латейн.
Срещах и други пътници — търговци, фермери, тръгнали за пазара, повече старци и много млади хора, каквито бях видял между Калди и Симабю, тръгнали на групи, за защита.
Но имаше и други, каквито не бях виждал досега. Първият вид беше доста смущаващ: изгонени от армията войници, пътуващи по двама или на малки групи, някои на коне, други — пеш. Повечето бяха облечени с останки от униформите си и мнозина бяха безръки, сакати, с по едно око и покрити с белези. Всички бяха въоръжени и с коравия поглед на мъже, видели в живота си твърде много смърт.
Рискувах една нощ да остана с петима такива, но държах меча си подръка и бях готов всеки миг да извадя скритата кама.
Закъде бяха тръгнали? И те не знаеха. Било към Курам, или на юг, за Чалт. Какво търсеха? Работа, отвърна един, а устата на друг се изкриви в кисела гримаса.