— Работа има достатъчно, стига човек да не е придирчив — рече той. — Всеки фермер ще се радва на един як гръб. Но това го зарязахме, когато се записахме във войската.
— И връщане няма — добави друг.
— Защо не? — попитах. — Та това е честен живот.
— Ебал съм ти го честния живот — грубо се намеси третият. — Това ще го оставя на благородниците и генералите, дето ни натикаха в ямата с говната в Майсир, да се задавят дано.
Попитах направо:
— Какво търсите все пак?
Той понечи да ми отвърне, спря и заразравя жаравата с една пръчка.
— Де да знам — отрони най-сетне. — Все едно че войната е отсякла нещо у мен, когат’ се върнах там, откъдето тръгнах. Дом за мене нямаше. Хората ме зяпаха, до един настръхнали. Все едно бях изтърван от клетката звяр, готов всеки миг да им скочи.
— Е, може и такъв да съм — въздъхна той. — Тъй че си тръгнах. Срещнах ги тия, другите тъпанари, и сега заедно дирим и ние не знаем какво.
— Можете пак да се върнете под знамената — и добавих цинично: — Напоследък има достатъчен избор — Гвардията на мира, бившият император или тия, дето не искат да си върне трона.
— Ебал съм ги в гъза тях — подхвърли друг. — Ако слушаш генерали, може да те убият. Приличаш ми на офицер, или на войник поне. Не си ли го научил това?
Засмях се горчиво.
— Изглежда, че не съм.
— Винаги можем да се хванем с разбойничество — каза друг. — Ще си поживеем охолно година-две, докато не ни изловят и не ни разпорят коремите. Имаш ли някое предложение?
Поклатих глава.
— А ти закъде си тръгнал?
Казах им.
— Прав беше. Нищо не си научил.
Тази нощ спах нащрек, но никой не се опита да ми посегне. Щях да се изненадам, ако бяха опитали. Въпреки оръжията, грубото облекло и още по-грубите им езици виждах у тях войниците, с които се бях гордял някога.
На закуската споделих с тях това, което си носех в дисагите, натоварих мулетата и яхнах коня.
— Пак ще ви го предложа. Ако не намерите нищо… потърсете ме. Ще намеря място за вас.
— Така и не си каза името.
— Дамастес — изгледах ги внимателно, да видя как ще реагират. — Дамастес а̀ Симабю.
Зяпнаха. Двама смъкнаха шапки, трети по навик плесна с юмрук по рамото си в стария войнишки поздрав.
— Прощавайте, сър — измърмори един. — Не ви познахме и…
— Я остави тия говна — изръмжах грубо. — И си сложи шапката. Сега съм най-обикновен пътник, като вас. Но зная къде отивам, поне засега. В Амур. При бунтовниците.
Петимата се спогледаха, а онзи, с когото бях спорил през нощта, се усмихна съжалително.
— Е, вие поне ни предложихте нещо. Но не. Чак толкова не сме я закъсали.
— Не сте. Но Нуманция е — обърнах коня. — Късмет на всички ви, където и да отидете.
Подкарах и скоро ги оставих далече зад себе си.
Другите, които срещах, не изглеждаха много по-различно от бившите войници, само че малцина бяха въоръжени с нещо повече от сопа, ловен лък или копие. Колкото повече се приближавах към Амур, толкова по-често срещах такива. Повечето бяха млади, не повече от петнайсетгодишни, и съвсем малко — на моята възраст или по-стари.
Някои бяха облечени добре, други — в дрипи. И всички имаха една цел: Амур.
Наричаха се „бунтовници“, колкото и да не звучеше добре това име, но как иначе можеш да наречеш тези, които не искат властта нито на Великия съвет и Майсир, нито на императора? Някои бяха тръгнали да се запишат било заради приключението, било заради старата примамка с пълния корем и новите дрехи. Не разбираха, че щом започнат боевете, ще станат още по-дрипави и гладни. Но си мълчах.
Някои искаха да се включат, защото мразеха императора, било заради някоя злина, нанесена им от неговите слуги, било защото някой техен близък беше загинал в глупавата кампания в Майсир.
Но най-странното се оказа група младежи, които една сутрин препуснаха в колона в галоп по тревистия хълм към мен.
Бяха петдесетина души, много импозантни, яхнали еднакви сиви коне и облечени в униформи, каквито не бях виждал: високи зелени хусарски шапки, куртки в същия цвят със златни петелки и еполети, черни панталони, затъкнати в черни ботуши. Бяха въоръжени добре, с пики и саби, а мъжът зад водача им носеше знаме с герб, който не познавах.