Представа нямах кои са, нито защо бяха решили да препуснат точно към мен. Ако смятаха да ме нападнат, едва ли можех да направя кой знае какво, но разхлабих меча си в ножницата. Когато тръгнах от руините на Симабю, бях решил повече да не се кланям нито на човек, нито на демон, нито щях да позволя да ме вземат в плен.
Сайонджи не можеше да ми нанесе по-тежко за душата наказание, щом се върнех на Колелото, от унижението, което два пъти бях преживял като затворник.
Но пиките на връхлитащите конници останаха вдигнати нагоре и никой не извади стомана. Дори леко ме досмеша, като забелязах, че повечето едва се държат на конете, теренът съвсем не беше толкова равен, колкото изглеждаше.
— Обърни! — извика мъжът отпред и конниците се пръснаха в полукръг, с гръб към мен, и се зачудих дали пак няма да хукнат презглава нагоре по хълма, откъдето бяха дошли.
— И… СТОЙ! — отрядът изпълни заповедта с много цвилене, пръхтене и викове. После се обърнаха и застанаха с лице срещу мен.
— Прощавайте, че ви използваме за тренировка — извика ми водачът. — Малко ездачи има днес на пътя — беше двайсет и няколко годишен, с добро телосложение, среден на ръст, мургав и с дебели мустаци над устата и надолу край брадичката.
— Няма нищо — изревах в отговор. — Но ако ви интересува, командите са: „В редица, атака!“, и когато поискате да обърнете частта си — „Наляво!“ или „Надясно!“, според избраната посока. И няма да е зле да си вземете тръбач. Спестява виковете.
Мъжът се сепна, после срита коня си към мен.
— Вие сте кавалерист… — и зяпна: — Сър! Вие сте Първи трибун а̀ Симабю. Мислех, че сте умрял, или в затвор… о, да, чух, че сте избягали.
— Да, аз съм Дамастес а̀ Симабю. Но вече не съм никакъв трибун.
— Да, сър! Виждал съм ви веднъж, сър, бях много млад и вие минахте с вашите Червени пики през земите ни. Бяхте на път за Бала Хисар, мисля. Такава гледка беше! Тогава разбрах, че ще стана войник.
— Значи сте с предимство — отвърнах с усмивка. Аз определено не го помнех. Докато бях „пожарникарят“ на императора, бях постоянно в движение, а благородниците, които искаха да угостят мен и хората ми, бяха много — било от патриотизъм, било с надеждата, че някой ден ще им помогна да си спечелят благоволението на императора.
— О! О, да. Аз съм Ласлейг, барон Пилфрен от Стоуви. А това са хората ми. Аз събрах отряда, снаряжих ги и сме тръгнали да се запишем.
— На чия страна?
— Ами че то само една има — отвърна той, изненадан от въпроса ми. — Бунтовниците, разбира се. Жалко, че не са си намерили по-благородно име.
Това ме изненада. Но си спомних омразата, която изпитваха земевладелците към императора, най-вече затова, че бе премахнал хубавия, удобен идиотизъм на управлявалата няколко поколения Власт на Десетимата и не ги беше оставил да управляват земите си, все едно че няма друга власт в Нуманция.
А този Ласлейг нямаше да подкрепи и Великия съвет, след като бе марионетка на омразните майсирци.
— Хубаво — отвърнах му. — Защото и моята цел е същата.
— Сър… ще ми… ще ни окажете ли честта да яздите с нас?
— Защо не? — отвърнах леко развеселен. — Ще ми е приятно отново да съм сред войници.
Ласлейг ме погледна притеснено.
— Не знам дали сме войници… поне засега — каза го тихо, да не го чуят мъжете зад него. — Но се учим. Опитваме се да се научим сами. Може би ще ни помогнете.
— С удоволствие. Обучаването почиства добре ръждата, а подозирам, че в идващите дни ще трябва да съм добре наточен.
Ласлейг се изправи на стремената.
— Мъже! Да поздравим Първи… Дамастес а̀ Симабю!
Мъжете зареваха възторжено и оттук нататък си имах петдесет души спътници.
Много скоро разбрах, че това е добре, защото нетърпеливите въпроси на Ласлейг ме принудиха да се измъкна от мрачните си мисли. Зачудих се дали и аз съм бил такъв бъбрив идиот като него, когато все още бях новоизлюпено офицерче, и реших, че не. Баща ми ме беше учил, че ентусиазмът е нещо добро… само в подходящото време и място.
Все пак се стараех да отговарям на въпросите му, както и на тези на подчинените му. Бяха убедени, че аз ще поема командването на новата армия, и навярно бяха прави. Но потисках всякаква амбиция и бях готов да приема каквото ми се повери. Твърде често армията — която и да е — казва едно, а в следващия миг променя решението си.
Но и аз имах един въпрос: защо Ласлейг не се беше включил в Имперската армия, след като Нуманция имаше нужда от всеки мъж? Той ужасно се притесни и каза, че бил най-големият син, а баща му не искал да позволи родословната линия да бъде застрашена. Запазих равнодушие. Не беше необичайно старите барони да смятат, че тяхното родословие стои над всичко, дори над страната им.