— Но позволи на по-малкия ми брат да се включи — продължи Ласлейг. — Приеха го в Дванадесети Тежка кавалерия.
Лицето ми отново остана безизразно.
Ласлейг извърна очи и се загледа, кой знае защо, в съвсем обикновения вол, пасящ край пътя.
— Той се справи добре. Замина малко преди императорът да започне отстъплението от Джарра и го записаха в полка след като армията се беше върнала в Нуманция. В последното писмо, което получихме от него, казваше, че са го повишили в капитан, и това — само за два месеца.
И в това нямаше нищо забележително — в онези отчаяни дни всеки, който покажеше командирски качества, го повишаваха по-бързо, отколкото времето, нужно да вземе командирския пояс от тялото на убития си началник.
— А после… после беше Камбиасо — довърши задавено Ласлейг.
Щом братът на Ласлейг бе яздил с Дванадесети, зад мен и Седемнадесети пиконосци, в кървавия ден, деня, в който смехът на Сайонджи разтърси земята, а остриетата на мечовете й бяха плувнали в кръв…
— Липсва ми — отрони след малко Ласлейг. — Винаги беше с мен и беше по-скоро като да имаш приятел, истински приятел, а не брат.
Смених темата.
— Баща ти не е давал да служиш. Но сега?
— Сега съм барон Пилфрен и никой не може да ми забрани. Имам да уреждам кръвен дълг с онзи, който беше император и иска отново да ни удави в кръв.
Можех да му отвърна, че опашката, на която се е наредил, е доста дълга, но си замълчах.
След два дни излязохме на един кръстопът, откъдето трябваше да продължим право на изток, за да навлезем в Амур, но Ласлейг каза, че пътят му бил на един ден езда на юг. Имало нещо, което трябвало да види.
— Камбиасо ли?
Той кимна.
Може би трябваше да го оставя и да продължа сам, защото не е добре за един воин да заделя много време в размисъл за белезите от рани и пораженията си. Но не го направих и тръгнахме на юг.
Беше горещо. Конските сбруи скрибуцаха. Вятърът шепнеше сухо и цвърчаха скакалци.
Спряхме се на бивак край някакъв блатясал поток. Нямаше от какво да се боим в тази мъртва земя, но все пак поставихме охрана.
На другата заран продължихме и пред нас се издигнаха скалистите височини, височините, които беше държала нуманцийската армия преди онзи последен щурм. Отново го видях в ума си, видях разветите знамена на свличащата се надолу войска, дори чух крясъците на сражаващите се и издъхващи мъже.
Но настоящето бе не по-малко ужасно от миналото, защото бойното поле не беше разчистено от страхотиите. Телата бяха останали там, където бяха паднали в онзи скръбен ден, и ранените, не успели да изпълзят и да намерят утеха за страданията си, бяха оставени да издъхнат.
Нуманция си имаше оправдание — ние бяхме победените. Повечето нуманцийци бяха пролели кръвта си, останалите бяха натикани в загражденията, преди да ги пуснат да си заминат по домовете. Но Майсир, както се бях уверил и преди, не се интересуваше от никой, който не може повече да се бие.
Труповете бяха оставени да изгният под сухото слънце. Диви зверове бяха направили каквото могат през годините и дива трева бе израснала, за да скрие човешкия позор. Но зверовете в тази пустош бяха малко, а тревата израстваше бавно.
Кости лежаха все още пръснати по земята, като плавеи, каквито бях виждал по бурния бряг на островния ми затвор. Тук-там се мяркаха строшени копия, мечове и парчета от брони.
Ласлейг и хората му гледаха смълчани тази безутешност, по-ужасна от най-скръбния разказ на бард за разрухата на войната.
Накрая той отрони:
— Ако… ако се бях сетил да взема с нас някой магьосник, може би щеше да намери къде почива брат ми и той да получи подобаващата церемония.
— Не — промълвих. — Духът му вече е отишъл на Колелото. И ако е бил добър офицер, в което не се съмнявам, няма ли да желае костите му да останат с хората му?
Ласлейг кимна тъжно.
— Да. Прав сте. Много има да се уча.
Не отговорих. Пуснах повода на товарните ми животни и подкарах в лек тръс напред.
Бях чувал стари войници да казват, че когато след време се върнат на някое бойно поле, никога не се оказвало същото, каквото го помнят. Но тази пустош беше точно както я помнех. Ето тук беше бойният фронт на Майсир, тук бяхме ударили и пробили, препускайки с все сила към ей онзи хълм, скрит в онзи ден под знамена и шатри.