Ето тук щурмът ни беше спрян и бяхме продължили да се сражаваме, спешени, да напредваме към кралските шатри на възвишението. Демони ни бяха връхлетели, демони с лицата на храбрите нуманцийци, загинали в Майсир. Но беше късно за страх и ги бяхме посекли, както убивахме смъртни войници.
Слязъл бях неусетно от седлото и крачех напред. Припомних си миналото и грохотът на битката кънтеше около мен, и десницата ми с меча сечеше наляво и надясно и убиваше, въпреки че сега, в тази тишина, всъщност си стоеше неподвижно на хълбока ми.
Ето тук бяха майсирските шатри и точно тук азазът, архимагьосникът на Майсир, човекът, който ме бе омагьосал и ме бе принудил да убия Карджан, беше излязъл от шатрата си. Извадил бях камата си, посребрения нож, който Йонджи ми беше дал като сватбен дар, забил го бях точно в корема на азаза и го бях видял как рухва с крясък на земята.
Мигът беше съвсем ясен в съзнанието ми. Крачех много бавно напред, движех се като омагьосан и зърнах нещо, полузаровено в сухата трева. Наведох се, вдигнах го и видях — изобщо без да се изненадам, — че държа камата на Йонджи.
Острието беше покрито с ръжда, среброто се бе патинирало, многоцветната дървена мозайка по дръжката се беше поолющила.
Беше невъзможно. Защо никой не я беше взел, като спомен или символ за онзи мрачен миг, в който най-великият магьосник на Майсир, най-близкият съветник на крал Байран беше убит?
Невъзможно.
И все пак я държах в ръката си.
Усетих как устата ми се криви в нелепа усмивка.
Затъкнах камата в колана си. Можеше да се излъска, да се намаже с восък и да й се направи кания.
Все още ми трябваше.
Все още имаше да пие кръв.
Щеше да е достоен спътник на бащиния ми меч.
Обърнах се и видях Ласлейг — беше спрял коня си на двайсет стъпки зад мен. Той потръпна и вдигна ръка, все едно че отбиваше удар, и разбрах, че изражението ми сигурно го е ужасило.
Нищо не казах, само отидох мълчешком до коня си.
Поехме отново и оставихме зад гърба си кошмара на Камбиасо. Никой не проговаряше.
На следващия ден навлязохме в Амур, а след още четири дни намерихме бунтовническата армия.
10.
Да изградиш армия
Кутулу и Синаит надцениха пристигането ми. Трябвало да стана главнокомандващ и всички части да бъдат известени незабавно.
Отказах им. Трябваше да науча някои неща, преди да взема окончателното решение.
Първо: с какви сили разполагаме. Казаха ми, че в момента, а това се променяло ежедневно, имаме пръснати из цял Амур половин милион души, готови да се бият. Това беше много хубаво — петкратно увеличение за един сезон. Значи каузата ни беше популярна.
След това идваше същият въпрос: за Тенедос. Кутулу беше пратил в ядрото на врага над двадесет свои агенти и осемнадесет от тях продължаваха да изпращат сведения. Но информацията им не беше окуражаваща — нуманцийците продължаваха да се стичат под имперския стяг. По преценка на Кутулу — а той ме увери, че преценката му е много добра, възможно най-точна — Тенедос разполагал вече с почти един милион души и ги бил преместил в Бала Хисар, в Даркот, за мащабни учения.
Всяка войска, стига да има разумно ръководство, започва да обучава войника с тъпи маршировки, за да не оспорва никакви заповеди, да се бои от началниците си и да ги следва безпрекословно. След това войниците се сглобяват по отделения, роти и полкове. На всеки етап се провеждат военни игри. Колкото по-големи са игрите, толкова по-близо е армията до бойна готовност.
Така че Тенедос нямаше да се задържи дълго на място.
А властта, Великият съвет? Числеността на тяхната армия също беше нараснала леко, докъм три четвърти милион, но армията не беше напускала предишните си позиции: Никиас, Латейн и Курам.
Друг въпрос: какво прави Майсир? Нима крал Байран оставяше най-опасния си враг да се съвземе, без да предприеме никакви действия? Кутулу ми отвърна с кисела гримаса — не разполагал с толкова много агенти на юг, ужасно много време било нужно, докато пристигнат донесенията им, а и били противоречиви. Байран очевидно свиквал под знамената си нови възрастови групи според майсирския обичай, така че мощта му се увеличавала. Но нямало сведения за придвижване на части към майсирско-нуманцийската граница, въпреки че бил получил две откъслечни донесения, че крал Байран е изпратил голяма експедиция в Кайт, за да усмири вечно неспокойните разбойнически чети на планинските племена. Никакви сведения нямал нито за големината на експедицията, нито докъде е стигнала или за възможностите й.