— Интересно — казах аз. — Ще трябва да приемем, че майсирците все още не са готови, но определено са заплаха — обърнах се към Синаит. — Въпрос, който трябваше да ти задам още в Симабю: Тенедос е повече магьосник, отколкото войник. Какви велики заклинания ни готви? Какви противодействия си подготвила ти?
— Проучих всички магии, които е прилагал срещу Кальо и Майсир — отвърна тя. — И съставих противозаклинания срещу повечето от тях. Великият демон, който е събудил веднъж и който бе готов да призове отново, остава неизвестна величина. Проблемът е, че мощта му е много по-голяма от моята. Например бих могла да се опитам да надзърна в района му, но ужасно се страхувам, че всяко обикновено „надзъртане“ може да се обърне против нас.
Спомних си демона Так, как го видяхме в „безопасната“ Купа и как се бе нахвърлил върху мен и Тенедос, преди ясновидецът да успее да прекрати заклинанието.
— Призовала съм всички магьосници, които успях да намеря, и се опитвам да ги науча да действат заедно, както Бойните магове на Майсир. Техните заклинания, както чух, са поразили сериозно чародееца.
— Така е. Според него беше, защото били много и заклинанията им жужали като оси. Прекъсне едно — друго идва на негово място.
— Но оттогава съм си мислил… не забравяй, че почти нищо не разбирам от магьосничество… дали Тенедос не е имал проблеми не толкова заради броя на хвърляните заклинания, а защото са идвали от различни източници? Знам… и ти, и Тенедос сте ми го казвали… че магьосникът влага най-голямо усилие в това да разбере колкото може повече за своя противник — спрях за момент и добавих: — Но ако противниците са десет… или сто… всички — безименни, няма ли това да затрудни много един-единствен магьосник, дори Тенедос да разполага със своето Братство?
Синаит кимна замислено.
— Интересно допускане. Заслужава си да се проучи.
— Ако се окажа прав — продължих леко възбудено, — дали няма да е възможно десет или повече души да правят части от едно заклинание — не знам как ще постигнете връзката, — за да е по-трудно да се прекъсне?
— Идеята наистина е ценна — отвърна тя. — Мисля, че да.
Вдишах дълбоко. Чувствах се като застанал на висок връх и знаех, че думите ми всеки миг ще ме затъркалят надолу в един нов и напълно непознат свят.
— Добре тогава. Ще поема върховното командване. Но не изпращайте никакви вестоносци. Искам ти, ясновидке, да накараш хората си да хвърлят заклинание, което да блокира „зрението“ на Тенедос. Да го направят бавно, недоловимо. Когато решиш, че е достатъчно твърдо или гъсто, или както там може да се определи такова нещо, ще съберем армията. Цялата армия.
— Но това ще ни превърне в голяма и лесна мишена — възрази Кутулу.
Давах си много ясна сметка за риска, но той беше неизбежен.
— Слушам, сър — отвърна той след кратка пауза. — Няма да оспорвам повече заповедите ви.
— Напротив, ще ги оспорваш. Защото съм смъртен, което значи, че лесно мога да изглупея, и това трябва да ми се напомня от време на време. Точно това вкара императора в тресавището — никой или почти никой не го питаше дали е сигурен, че постъпва правилно, или да му каже, че е пълна с говна торба. Не че щеше да си промени решението и да го бяха правили — добавих с горчивина.
— Така че съм с вас — продължих. — Постепенно ще си назнача командирите. Но първите са… Кутулу, ти ще си личният ми адютант, но не искам да си губиш времето в грижи за продоволствие и набор. Искам да ме информираш незабавно за всичко ново, което научиш за Тенедос, за Байран или за Великите съветници.
— Слушам, сър — кълна се, че лицето му засия. Той се изпъна мирно като войник в униформа. Спомних си за мечтата му да бъде провъзгласен за трибун и как беше направил грешката да помоли императора за тази награда, с което настрои Тенедос срещу себе си — императорът бе убеден, че шпионите не бива да бъдат зачитани като войници.
Такава грешка нямаше да допусна. Резбованата дървена тояга или поясът, или парче метал… всички тези неща притежаваха стойността, която даващият и получаващият влагаха в нея. Щом щяха да обвържат някого към мен, към заповедите ми, готов бях да му ги дам.