— Ти, Синаит, ще си равна на Кутулу. Ще отговаряш за магьосничеството. Всеки от вас може да взима необходимите решения, без да чака одобрението ми. Само не се опитвайте да направите нещо, от което да загубим войната, без да ми останат две минутки да го предотвратя.
Синаит се изкикоти, а Кутулу се опита да докара усмивка като за него си и реши, че му харесва.
— Е, да се заемаме с безнадеждната си задача.
Две седмици бяха нужни, докато войниците ми стигнат до командния ми щаб, малкото градче Пестум, което бях избрал заради петте главни пътя, събиращи се там — главни поне колкото за бедна провинция като Амур. Освен това в покрайнините му някой беше построил огромен хан заради грандоманската и лъжлива представа, че някой ден Пестум може да стане голям пазарищен град.
Изоставеният хан се оказа идеален за команден щаб. Не ми се наложи нито да реквизирам нечие жилище и поминък, създавайки си нови врагове, нито да се свивам окаяно в шатри, вдигнати насред голо поле.
Войниците прииждаха в марш или по-скоро се влачеха, с навити на рула одеяла и платнища на гърбовете, понесли кухненски съдини и твърде често — пилци, награбени в селото, през което са минали. Малцина имаха униформи, едва половината — някакво оръжие, а и тази половина бе с невероятно разнообразно въоръжение, от съвременно до съвсем старинно. Вдигаха биваците си в полята около Пестум и отправяха молитви към своите богове времето да остане сухо.
Бях наредил да вдигнат висока дървена платформа в центъра на голата равнина и в указания ден войниците бяха събрани около нея — покриваха чак ниските възвишения наоколо.
Изкачих се бавно по стъпалата — надявах се да не се подхлъзна и да започна командирството си с лошо предвещаващото падане по задник. Стъпих на платформата и сред хълмовете отекна многогласен рев. Точно затова бях събрал армията си, за да видят войниците ми не неколцина нещастници, свити в някакъв обор, а огромно воинство, и тази численост да им вдъхне сила, да им даде куража на многолюдните войнишки маси.
Помолих се за напътствие и подкрепа на бога на войната Айса и на своя бог-маймуна Вачан, докато Синаит и други трима магьосници подготвяха две заклинания. Първото щеше да усили гласа ми, а второто — изкусно да накара всеки, който ме гледа, да си мисли, че е по-близо, и да може да види и най-малката промяна в изражението ми. И започнах:
— Аз съм Дамастес а̀ Симабю. Някои ме познават, някои от вас са служили с мен. Сега отново ви призовавам под знамето си. Нуманция има нужда от воини като вас повече от всякога в историята си.
— Този път битката е за свобода и за собствените ви души — викнах. — Човекът, който някога бе наш император, мъжът, на когото много от вас служиха доброволно, мъжът, на когото аз служих много години, сега е най-злият ни враг.
Замълчах и огледах редиците.
— Всички знаете как той посвети своята служба на богиня, чието име няма да спомена.
От войнишките редици се понесе глух ропот и неколцина по-смели или непредпазливи войници промърмориха: „Сайонджи“.
— Но като служи на нея, той самият се превърна в демон и служи единствено на себе си и на смъртта. Изобщо не го е грижа за Нуманция, нито за вас, най-верните му слуги, и е готов да пожертва живота ви, душите ви заради мигновената власт и за да се домогне до могъществото, за което жадува.
— Мъжът, който се нарича Лайш Тенедос, лъжеимператорът, трябва да бъде сразен и вие ще сте тези, които ще го сторите! — викнах още по-силно.
Войската отново завика, но този път — малко плахо и много лица сред войнишките редици се заозъртаха, сякаш очакваха от небесата да се спуснат демони.
— Уплашени сте. И с право — защото Тенедос е могъщ противник… Но той е обречен!
— Той служи на злото, а злото не може да победи, не и задълго поне — продължих. — Умар не е създал този свят за злото, макар че според жреците той може да се е оттеглил в съжаление, след като е видял покварата, обзела неговото творение, и да е оставил да властва Айрису.
— Айрису е могъщ бог, както и неговите прояви и другите богове, които му служат, и на които служим ние. Той ще победи, както и ние ще победим — направих кратка пауза. — Но Нуманция трябва да се отърве от Тенедос. Това ще е началото. Застанем ли заедно като един, и цяла Нуманция, от Кох до Дара, от Кальо до най-далечна Осетия се обедини, тогава слънцето ще грее по-ярко от всякога. И това слънце ще бъде ново, слънце на мир, от граница до граница, без никакъв враг отвъд тях, който да ни застрашава.