Със съжаление си помислих за Йонджи, хитрата лисица, от която наистина имах нужда, но нямаше как да го извикам от спечеления с кръв трон в Саяна.
Дойде и друг офицер — Танет, бивш младши легат в моята част, Седемнадесети Ърейски пиконосци. Бяха го освободили по инвалидност в началото на войната, заради пострадали бели дробове, и все още избухваше от време на време в неудържима кашлица.
Зададох му същия въпрос — защо иска да се включи в моята армия?
— Защото съм трето поколение воин — без да мигне, отвърна той — и мисля, че императорът ни подведе в Майсир и че ако получи възможност, отново ще ни унищожи… нас и цяла Нуманция — и се усмихна хитро. — Това ще го кажа, но ще си помислите, че ви пързалям, сър, дори да е истина. По-добре да служа под командата на ветеран от Седемнайсети, отколкото на самия Айса.
Него също го направих домин и му възложих да състави нов кавалерийски полк, на който лично се бях заклел да дам името на Седемнадесети, стига да се окажеха достойни за тази чест.
Както казах, това не бяха най-големите проблеми.
По-големите проблеми бяха тези, които не се появяват в романите. Възможно е да се намери човек, който е добър конетърговец. Но какво да кажем за такъв, който няма да се изкуши да свива по някоя жълтица за себе си от време на време? Същото се отнася за ковчежниците и интендантите.
Или униформите. Поне в началото ми трябваше по един шивач за всеки двама войници. Решението бе да привлека всеки в Амур, който знае как се борави с иглата, а това включваше не малко старци и деца. Засега униформата на армията ми щеше да е съвсем прост зелен елек. По-нататък щях да се опитам да осигуря пълно облекло, но елекът можеше да помогне на човек да отличи приятеля от врага в разгара на битката.
Или нещо, което на пръв поглед изглежда просто — много мъже, повече, отколкото са склонни да го признаят, са съвсем прилични готвачи. Но намерете ми от тях един, който може да реши въпроса с изхранването на половин милион души и да обучи други да им готвят.
Искаше ми се да устроя централни столови, което е много по-ефикасно от старата система с готвене и хранене по отделения, а освен това се избягва една голяма напаст, която глупаво бях приписвал на Тенедос — армията да стане интендант на самата себе си по време на поход.
В Майсир това означаваше, че всеки е плячкаджия и че щом открадне нещо от майсирски селяк, печели още един враг за Нуманция — човек, който иначе можеше кротко да си седи настрана или дори да ни стане съюзник. Освен това, ако всички войници, не само офицерите, получаваха топла храна сутрин и вечер, щяха да са по-силни и корави за бой… и да прекарват повече време във войнишка служба, вместо в тършуване по хорските кокошарници.
Но това бе невъзможно, поне засега, тъй че старата система си продължи.
Щяхме да се бием на собствената си земя и неизбежно щеше да има кражби и престъпления спрямо собствените ни хора. Но се заклех да бъдат колкото може по-малко и да бъдат наказвани сурово. Затова ми трябваше някой кучи син. Можех да използвам Кутулу, но способността му да изтръгва вражески тайни беше твърде важна, за да я хаби, като пак стане униформен полицай.
Най-сетне намерих подходящия човек — един от съдиите, разправяли се с товиетите след потушаването на бунта им, строг мъж, който зачиташе само закона и не поставяше над него нито хора, нито богове. Можеше да надзирава военните ми съдилища, а аз можех да смекчавам с милостта си жестоките му присъди, ако реша. Междувременно войниците щяха да ругаят него, а не мен.
И най-големият проблем, за който за щастие нямаше нужда да се безпокоя, защото можех да направя много малко: парите. Казано просто — нямахме нищо. Или почти нищо. На войниците плащахме малко и разпечатахме хартийки, които трябваше да се изплатят до една година. Ако до една година все още воювахме и не успеехме да завземем някои градове и да приберем съкровищниците им… ако след година все още бъдехме на голо поле, това щеше да означава, че Тенедос е победил, а ние сме мъртви.
Конницата, която пращахме за фураж, плащаше със същите хартийки и фермерите ръмжаха недоволно, както си ръмжат от сътворението на света. Отговорът ми беше кратък: жертвайте за своята страна и взимайте хартиените пари, или ще реквизираме каквото ни трябва.
Малко по малко, ден след ден, армията израстваше, с кресливите, пердашещи през лицето прашни сержанти и препускащите в галоп офицери.
Синаит и Кутулу измислиха едно умно устройство. Синаит беше омагьосала един излъскан меден петак, натопен в живачната локвичка на Зряща купа; след това шпионин го бе пренесъл във вражеския тил и го бе скрил за два дни пред щаба на Тенедос.