Заклинанието караше петака да отразява само един човек.
Синаит се кълнеше, че няма никаква опасност петакът да се използва, след като го върнат, но не бях много убеден.
Синаит изрече думата, купата оживя и трепнах, щом видях как Тенедос крачи към мен, увлечен в разговор с мъж, облечен в халат. Намръщих се и си спомних кой е този мъж — Годжам, някогашен член на Братството на тружениците, а после — личен агент на императора.
— Намерих човек с дарба да разчита по устни — каза Кутулу. — Според него Тенедос дава на Годжам указания за нов Магьоснически корпус, явно нещо като Братството или майсирските бойни магове. Годжам ще го оглави. Разговорът е записан, ако искаш да го видиш, но мога да те уверя, че няма нищо, което заслужава вниманието ти, освен съществуването на корпуса.
Кимнах разсеяно, без да обръщам много внимание на думите му. Не откъсвах очи от Тенедос. Богове, колко се бе състарил! Бе започнал да оплешивява и изглеждаше отпуснат, сякаш не се беше упражнявал от доста време. Веднъж вдигна очи, погледът му се плъзна над петака и потръпнах. Очите му също се бяха променили. Бяха както винаги хипнотизиращи, но имаха блясъка на посърнала душа, съсредоточена в една-едничка цел, цел непонятна за простосмъртните хора.
Изглеждаше още по-ужасяващ отпреди.
Попитах има ли какво още да се извлече от петака и ми казаха, че това е всичко. Заповядах да се унищожи — не исках нищо, което е било в контакт с Тенедос, да е близо до офицерите ми.
Върнах се в квартирата си много замислен за това как годините бяха похабили краля-демон.
После се погледнах в огледалото и се усмихнах кисело. Аз също изглеждах по-стар за годините си, по-стар и доста измършавял. Но отказах да призная, че в твърдия ми поглед има нещо друго освен решителност и умора.
В армията дойдоха и много опитни занаятчии, несъмнено с желанието да им се даде меч и щит. Но бяха твърде ценни, за да станат обикновени бойци, макар да съм сигурен, че някои се подразниха, въпреки че оставането им като специалисти многократно увеличаваше шанса им да преживеят войната.
Един от тях се оказа оръжейник. Безсрамно се възползвах от ранга си, дадох му изтърканата кама на Йонджи и го попитах какво може да направи с нея.
След няколко дни той се върна. Ножът беше като нов, дори отчупените разноцветни парченца дърво по дръжката бяха подменени, сребърните части лъщяха като огледало, а острието блестеше, по-остро, отколкото когато Йонджи ми я подари. Донесе ми и изкусно направена кожена кания, чиято украса не отстъпваше на шарките по острието на камата.
Опитах се да му платя, но той отказа, тъй че го възнаградих по традиционния за армията начин, без дори да го разбере, като се разпоредих началникът му да го повиши колкото може по-скоро.
В мигове на отдих навикнах да изваждам ножа и да го лъскам с парче кожа — мислех си за работата, която ми беше свършил преди.
И мечтаех за работата, която щеше да ми свърши в бъдеще.
Някъде след половин сезон стоях на плаца и наблюдавах как домин Танет се опитва да научи новоизлюпените кавалеристи на „ходом — в тръс — атака“ и как се мъчи да ги насърчи с похвали колко са напреднали тези синове на селяци и търговци, след като никой не пада от орните и впрегатни животни, за които се опитвахме да се убедим, че могат да се превърнат в бойни коне. Ясновидката Синаит спря до мен коня си. На лицето й се беше изписала възбуда.
Подадох й меха си с вода да пийне. Беше горещо и един топлинен удар едва ли щеше да подобри значително способността й да общува. Тя се напи, отпусна меха и се загледа в конниците.
— Току-що се случи нещо много странно — каза след малко. — Великите съветници ни потърсиха.
— Скопас и Барту са тук? В Пестум? — бях не по-малко изумен.
— Не. Не са толкова храбри, нито толкова уверени, че ще уважим знамето на мира, ако ни падне шанс да ги спипаме тези негодници. Пращат емисар, някой си раст Тимгад. Забелязвам, че все още използват майсирски звания, въпреки че специално той не прилича много на войник — говореше малко разсеяно — явно умът й работеше над проблема какво означава всичко това.
— Онзи задник ли?! — възкликнах.
— Голям задник, наистина — потвърди Синаит. — Не съм имала неудоволствието да го познавам, но много добре знам от Кутулу що за блюдолизец е. Придружава го и новият командващ на Гвардията на мира, опасен на вид мъж, казва се Трерис. Разправя, че рангът му бил върховен джедаз.