— И които също така ще всеят хаос във вашия култ — отвърнах язвително.
— Ще всеят хаос навсякъде — каза рязко Джакунс. — Смятате ли, че Тенедос ще се задоволи само с това да си върне Нуманция?
Знаех отговора.
— След това отново ще тръгне срещу Майсир — продължи Джакунс. — И ако успее — срещу други страни, за които дори не сме чували. Ще продължава да ламти за все повече власт и завоевания, защото жаждата му винаги ще си остава неутолена. А след като завладее целия този свят, тогава какво? Дали ще нападне света на демоните? На боговете, ако съществуват? А може би в тази вселена съществуват и други светове, населени с хора. Ако успее да ги зърне с магията си, няма да се примири, докато не измисли как да достигне до тях… и да сграбчи и тях в ноктите си.
Риториката на Джакунс не ме трогна. Знаех всичко това и той ми приличаше на жрец, редящ монотонната си проповед пред паството, което отдавна е повярвало.
— Той трябва да бъде спрян — повтори Джакунс, вече малко излишно натъртено. — А ние не сме сигурни дали имате достатъчно сила да го спрете, въпреки че сте най-подходящият. Дори с новите съюзници в Никиас.
— Шпионите ви са великолепни — подхвърлих.
— Така е — съгласи се жената.
— Тази нощ дойдохме не за да ви навредим, а за да ви предложим помощта си — каза Джакунс. — Всички товиети ще се обърнат срещу Тенедос, ако се съгласите с условията ни, от най-малкото дете, следящо съгледвачите му, от най-ниския храст в гората, от лавкаджията, който ще пробута на войниците му отровно питие, до могъщите ни магове. Хиляди и хиляди ще се превърнат в негов враг, без изобщо да го разбере, докато не стане твърде късно.
— Интересно — странно как изведнъж всички поискаха да се свържат с мен. — Казахте: „Всички товиети ще се обърнат срещу Тенедос.“ Преди време ми казаха, че след… изпаряването на Так и провала на вашето въстание сте се отказали от предаността си към един водач и действате на отделни групи, обединени от обща цел.
— Нищо не се е променило — отвърна ми жената. — Всичко е така, както казвате. Но унищожаването на Тенедос ще събере всичко.
— Аха. Е, и какви са условията?
— Първо — каза Джакунс, — като доказателство за вашата преданост, трябва да ни предадете Кутулу. Той е убил твърде много товиети, така че не можем да позволим да живее. Трябва да бъде премахнат. Второ…
Вдигнах ръка.
— Можете да спрете дотук. Отговарям ви, без да ми е необходимо да чуя другите ви условия. Кутулу е не само един от най-важните водачи в армията ми, но и мой приятел. Обикновено щях да се извиня за това, което ще кажа, мадам, но не и сега. Ебал съм ви! Ебал съм цялата ви мръсна пасмина!
— Убийте го! — изръмжа Джакунс и мъжът до него надигна малкия арбалет.
Ръката ми, пъхната под ризата, изхвърча мълниеносно и камата на Перак блесна на светлината на лампите, превъртя се веднъж, заби се в ръката му и я прикова за облегалката на стола. Преди така и не можех да мятам нож, въпреки усилията на ръмжащите сержанти, но скуката и безкрайните часове упражнения с Перак и други тъмничари ме бяха научили добре.
Мъжът изкрещя, изтърва оръжието си и кръвта плисна на тънка струя. Ръката ми се завъртя, мечът се озова в нея, а лявата вече стискаше камата на Йонджи.
— Да! — изревах с насмешка. Обзел ме беше познатият гняв, когато всеки момент може да те убият без най-малкия шанс да отвърнеш на удара. — Можете да се опитате да ме убиете.
Тъкмо се канех да скоча и да пронижа Джакунс, и след това да се справя с останалите, когато женският глас отсече:
— Спрете!
Четиримата застинаха като статуи. Само онзи с прободената ръка продължи да хленчи.
Жената пристъпи напред и смъкна качулката си.
Беше много млада, не повече от седемнайсет или осемнайсет години, нисичка, стройна и много красива. Имаше интелигентно лице, като на котка. И не знам как забелязах, че очите й блестяха зелени като смарагди.
— Никой няма да ви убие — каза тя. Товиетите може и да нямаха водачи, но забелязах, че четиримата моментално прибраха оръжията в ножниците. — Помните ли ме, Дамастес а̀ Симабю?
Изглеждаше ми позната. Но нито име, нито обстоятелства ми дойдоха наум.