— Аз съм Кимея Амбойна.
Боя се, че изгубих самообладание. Беше от род на опасни заклинатели, дъщерята на магьосника ландграф Амбойна, оглавил второто им въстание в Полиситара и убит от магията на Синаит, сестра на Яалон Амбойна, и той могъщ чародей, убит от войнишка стрела, когато се опитах да го задържа под арест заради това, че бе водач на тамошния заговор.
— Баща ми беше убит заради вас — каза тя. — Убихте и брат ми. Но сега времето е друго. Онова е минало.
Спомних си за Амиел. Как издъхна от товиетската стрела в гърдите, докато носеше моето дете. Тя отгатна чувствата ми.
— На свой ред ние… по-точно някои, които се смятаха за товиети, макар че пред външен човек няма да се отрека от тях… убиха човек, когото обичахте. Това не изравнява ли везните?
— Може ли кръвта изобщо да се изравни?
Тя кимна разбиращо.
— Не. Но сега въпросът е дали можем да се обединим срещу най-опасния човек, живял някога на този свят.
Потиснах симабюйския си гняв и помислих. Но отговорът бе само един.
— Не. Защото не мога да приема слуги на двама господари. И не мога да взема под своя команда хора, на които не мога да вярвам. Ако Тенедос не бъде победен без вас, проклети от боговете — и го казвам най-буквално — товиети… то тогава може би светът си го е заслужил!
Тя ме изгледа и отвърна рязко:
— Ти си глупак, Дамастес а̀ Симабю. Но благороден глупак.
Отиде при гърчещия се мъж, изтръгна от ръката му ножа на Перак и го захвърли в ъгъла. После докосна два пъти раната, кръвта спря да тече и мъжът млъкна. И тя беше магьосница — като цялата им фамилия. Обърна се към мен:
— Не ни преследвайте. Защото ще загинат хора. Пазача ви ще го намерите в другата стая. Сипахме упойваща смес във виното му за вечеря. Нека да поспи до утре, ще се събуди съвсем здрав.
Кимна и мъжете покорно тръгнаха към вратата. Тя ме изгледа отново.
— Глупак — но тонът й вече бе омекнал. — Дано само да не погубиш цяла Нуманция.
Трябваше да извикам за тревога, да извадя меча и да ги подгоня, но не го направих.
Кимея Амбойна бе избягала от тъмниците на Полиситара по време на бунта и бе изчезнала. Нищо чудно, че никой не бе успял да я намери. И сега бе станала… не знаех какво. Джакунс бе казал, че товиетите продължават да са без водачи.
Но когато тя заповядаше, й се подчиняваха.
Не знаех какво да мисля. Но бях убеден, че взех правилното решение, като им отказах.
Седмица по-късно агентите на Кутулу донесоха, че Лайш Тенедос и милионната му армия са тръгнали в марш през Новра към нас.
12.
Забитият клин
Изтече половин сезон, докато армията на Тенедос стигне до Пестум, преминавайки Новра, Чалт и след тях Тагил. Приближаваше се неумолимо към нас, все едно че я привличаме като магнит, макар че леко ме досмеша, когато Тенедос отклони маршрута на похода си, за да избегне Камбиасо.
Следяха го шпионите на Кутулу, както и магията на Синаит. Изглежда, не беше хвърлил заклинания, с които да ни заблуди за целта си. Искаше да ни е съвсем ясно, че държи репутацията му да вдъхва страх и ужас.
Половин сезон преди да дойде, пристигнаха частите на Гвардията на мира, с Трерис. Силите им бяха разделени на три крила, както Имперската армия преди. Дясното крило се командваше от Дръмсеат, центърът — от най-добрия им пълководец, генерал Тайту, а лявото — от Индори. Използваха, разбира се, майсирския ранг „раст“, което трудно можех да преглътна, но стисках зъби заради временното съюзничество.
С тях имаше и няколко високопоставени особи от столицата, не толкова много, колкото трябваше да са, но предполагах, че малцина горяха от желание да се изправят срещу гнева на бившия си император. Изненадах се, като видях Барту, но хитрият Скопас сигурно го бе убедил, че с армията трябва да има някой от Съвета, иначе ще изгубят дух.
Както се бяхме споразумели, Гвардията зае отбранителни позиции на северозапад от Пестум и линиите й се свързваха с нашите, продължаващи право на юг от Пестум. Пестум оставаше точно зад отбранителните ни линии, защото щеше да е глупаво да предоставим на врага предимството да се бие под прикритието на селището.
Гвардейците побесняха от това, че им връчиха лопати и им заповядаха да копаят окопи. Не бяха свикнали с физически труд — повечето се бяха записали във войската само за да избягат от полагащите им се занаяти — хамали и копачи.