Бях впечатлен от Трерис, който, вместо да потъне дълбоко в щаба си като командир на толкова голяма сила, се държеше твърдо, обикаляше на коня си от сутрин до вечер, след което провеждаше заседания чак до след полунощ. Ако хората му бяха обучени добре, можех да го обвиня, че ги тормози излишно, но това беше Гвардията на мира, не войници, и се налагаше да им държи здраво юздите.
Опитваха се да унизяват хората ми, перчеха се, налитаха на бой, обявиха за свои няколко кръчми в селището. Но това, че моите селячета не бяха напълно обучени като войници, все още не значеше, че не могат да боравят съвсем сносно със строшената бутилка. Заповядах на командирите си да изберат най-здравите си биячи за военна полиция, за да поддържат мира и да си затварят очите, като видят гвардеец с подуто ухо или счупена ръка.
Имаше три обира и две изнасилвания. Крадците изправих пред съд и след като вината им се доказа, им смъкнаха униформите и ги напердашиха с камшици.
Изнасилвачите също бяха съдени от военния трибунал, но не им се размина само с бой с камшици. Заповядах полковете им да се строят около платформата ми, с още хиляда свидетели от моите хора.
Вече казах, че бях назначил един кучи син, но този път исках да покажа, че и аз мога да съм безмилостен. Двамата осъдени гвардейци бяха самото олицетворение на контраста, единият — висок и мършав, другият — трътлест дребосък, все едно че беше роднина на получовеците в планинските джунгли на Гианце.
— Погледнете ги! — извиках високо и гласът ми се понесе над множеството, подсилен с магия. — Тези двамата са се заклели да бранят жените на Нуманция, първо като гвардейци, а сега — и като войници.
— Но те нарушиха клетвата си! — продължих. — И сега ще си платят. Но няма да наказвам истинските войници с това да слушат жалкия им хленч, защото ни чака по-важна работа.
Кимнах на палачите. Въжетата се спуснаха от високите греди и ги нахлузиха на вратовете им. Високият заломоти несвързано от ужас, другият като че ли изобщо не разбираше какво става.
— Обесете ги!
Войниците опряха ботуши в гърбовете им и ги изритаха от платформата.
Двамата пропаднаха няколко стъпки надолу, въжетата се изпънаха и вратовете им изпращяха. Догади ми се, но стиснах зъби.
— И запомнете — изхриптях над смълчаното войнство. — За всеки, който навреди на мъж, на жена или на дете като тези свине… правосъдието ще е истинско, бързо и безмилостно. Искам всеки от вас да каже на своя другар какво стана днес и да го запомните добре. Това е всичко. Офицери, поемете подразделенията си и ги освободете.
Трерис побесня. Заяви, че съм намекнал, че неговите гвардейци не стоят по-горе от жалки престъпници. Отвърнах, че не съм казвал подобно нещо и че ако на самия него или на хората му им е трудно да се погледнат в огледалото, може би ще трябва да идат при някой жрец да ги очисти, макар да не мисля, че в армията ми има повече от десетина такива, а в гвардията му — едва ли и толкова. И добавих, като се постарах да скрия злобната насмешка в гласа си:
— Служете както трябва и хората ви няма да имат време да чуват въображаеми обвинения.
Трерис ме изгледа навъсено и излезе, без да отдаде чест.
На другата нощ Кутулу ме уведоми, че из лагерите на Гвардията роптаят. Техният джедаз бил по-добър за главнокомандващ и „някой трябва да направи нещо с оня изменник от Симабю, иначе върне ли се крал Байран, всички ще плащаме затова, че сме го следвали“.
Каза, че трябвало да съм по-внимателен за сигурността си. Изръмжах, макар да знаех, че е прав.
Мислил бях да превърна Ласлейг барон Пилфрен и неговите петдесет драгуни в някакво подобие на моите Червени пиконосци. Снаряжени бяха прилично, а след като поговорих с домин Танет, разбрах, че хората на Ласлейг се справят достатъчно добре, за да ги стегне в ескадрон.
Но имах нужда повече от кавалерия, отколкото от телохранители. Затова помолих Кутулу за няколко от най-ловките му и ненатрапчиви агенти и се заклех, че ако забележа присъствието им, ще ги върна моментално да надничат през хорските прозорци.
Тенедос се приближаваше и тренировките ни ставаха все по-тежки и по-тежки.
Една нощ, някъде по средата на втората смяна — тъкмо бях успокоил Барту, който вече се изнервяше, че няма повод да се върне в Никиас да си поговори със Скопас — леко развеселен реших да се върна в квартирата си и да не мисля за проклетата от боговете армия, от която не бях се откъсвал вече цял ден.