Тъкмо си смъкнах ботушите и си налях малинов сок с малко лимон — сложих и бучка лед, донесен от далечните планини — когато някой потропа на вратата.
Заклех се, че ако е нещо по-дребно от завръщането на Умар, ще заповядам жив да го одерат тоя негодник и да направят от кожата му калъф за карта. Отидох до вратата и изръмжах.
— Един човек настоява да ви види — чу се плахият глас на часовия.
— Кажи, че… Да влиза.
Офицер, който се хвали, че вратата му винаги е отворена, не може да хленчи, ако иска да му вярват.
Но понеже не бях забравил скорошните си посетители, извадих камата на Йонджи в лявата си ръка.
Вратата се отвори.
Пред мен стоеше същински гигант. Аз съм висок, половин глава над шест стъпки, но очите ми стигаха едва до брадичката му. Беше гигант не само на ръст, а и туловището му беше като на бегемот, а лицето му можеше да накара цял куп сирачета да сънуват кошмари. Още в младостта му беше кораво и застрашително, а сега беше обезобразено от два белега: този през челото се събираше с другия, изкривил устната и брадичката му в ужасна усмивка. Липсваше му повечето от дясната ръка и беше облечен в протрити кожени дрехи. От стегнатия през рамото му колан висеше изтъркан от употреба меч, а от единия му ботуш стърчеше дръжката на нож.
— Кучи син такъв! — изругах.
— Добър вечер, сър. Не мога да отдам чест, както се полага.
Прегърнах Свалбард и едва не се разплаках. За последен път го бях видял при Камбиасо, в онзи последен отчаян щурм срещу чудовищата, когато се опитахме да убием крал Байран. Беше убил един майсирец, който се канеше да ме довърши, след това някой отсече ръката му и той беше паднал, целият плувнал в кръв. Беше служил с мен от самото начало с ясновидеца Тенедос, винаги налице, винаги кротък и винаги — смъртно опасен.
Той се стегна, изпаднал в неудобство и явно отвикнал от чувства, и го пуснах. Свалбард обърна глава настрани и отърка лицето си с ръкав, явно за да очисти полепналата прах, и се възползвах да направя същото.
— Бях… другаде — заговори той. — Много далече бях. И чух, че си се върнал. Рекох си, че може да потрябвам.
— Да, по дяволите! Влизай!
Почти го издърпах в стаята си и извиках на пазача:
— Бягай в кухнята и донеси бренди!
— Предпочитам някоя прилична бира — избоботи Свалбард. — Освен ако не си променил навиците и първата пиячка не е за тебе.
— Не че нямам и бира. Значи бира. Четири халби. Не — шест!
— Но нали трябва да ви пазя, сър, и… — почна пазачът.
— Мислиш ли, че съм в опасност с тоя великан тука? Действай!
Затворих вратата.
— Не си се променил много — рече Свалбард. — Е, косата ти се прошарва и е пооредяла. Но поне не си пуснал шкембе.
Ухилих се.
— Никога ли не са ти казвали да не говориш така с командващия си?
— Е, казвали са ми. Не обръщам много внимание на тъпи приказки.
— Как се измъкна от Камбиасо?
Посочих му стола, той седна и изпухтя.
— Никой не дава пет пари за теб, ако си целият в кръв и няма какво да плячкоса. Намери се един да ми дооткъсне ръката, добрах се до реката, намерих една вещица и ме изцери.
— След това?
— Армия вече нямаше, освен шибаната им гвардия. Затуй си намерих работа с меч. Правех това-онова. Тук-там.
Реших, че повече обяснения няма да получа, а може би и не ги исках.
— Трябва ми телохранител — казах му, грубо като него.
— Така чух, докато минавах през лагера. Ще поема работата с радост. Особено ако трябва да се занимавам с гвардейци.
— Може да се наложи. Но преди да кажеш, че ще го правиш, дължа ти един разказ. За това, което стана с Карджан.
Той изпръхтя недоволно, но му разказах как ме беше омагьосал майсирският азаз и как Байран бе настоял да убия най-верния си помощник, за да се провери заклинанието. Не можех да го погледна в очите, докато разказвах. Бирата ми беше преполовена, но когато свърших, видях, че неговата си стои непокътната.
Беше мислил.
— Май трябва да го спипаме тоя Байран и да видим дали ще му хареса да му натрошим всичките кокали един по един и счупените краища да се търкат по една седмица.
Кимнах. Не можех да проговоря. Убийството на Карджан продължаваше да ме разкъсва.
— Това ми го разказа, за да видиш дали няма да се откажа, нали?
— Да.
— Не разбирам какво общо има с работата днес — каза Свалбард. — Пък и се бях досетил донякъде какво е станало, когато не искаше да говориш за Карджан, след като се върна — сви рамене. — Злото на тоя свят може да съсипе всички ни понякога.