Вдигна халбата си и изпъна ръка за наздравица.
— Само едната ще изпия. После трябва да се хващам със службата, да си намеря къде да спя и прочие.
— Никакъв проблем с това. Ти беше легат, нали? Сега те повишавам в капитан, правя те официален адютант, което значи, че ще си имаш личен слуга.
— За какво ми е? — изръмжа старият мечок. — Да се грижи какво да обличам, след като ми е само това по мене? Но повишението ще го приема, няма да се правя на глупак като Карджан. Забелязал съм, че колкото е по-висок рангът, толкова е по-добра курвата — допи халбата, отдаде чест и излезе.
Колкото и да беше нелепо, макар Свалбард да беше само един, вече не се тревожех за безопасността си.
Реех се като орел, високо над хълмистата изсъхнала земя. Долу на запад се виеше път и гъмжеше от войска, тръгнала в марш. Като мравки, поглъщащи всичко по пътя си. Пред войнишките колони се виждаха фермички, обкръжени с узрели за жътва ниви и градини със зеленчуци, напоявани от кладенци и вади. Каменни синори отделяха полята, тук-там пасеше добитък, къщите във всяка ферма бяха оградени с по няколко дървета, грижливо поддържани в тази иначе полупустинна земя.
След това идваха предните отряди, съгледвачите, пешаци или на коне. Зад тях се точеха батальоните на авангарда под разветите знамена, старите знамена на имперската армия, а зад тях — фургоните и талигите на обоза и вечната цивилна тълпа, вървяща след всяка войска.
По пътя на тази войска нямаше… нищо. Гола, обгорена земя, оскубани или стъпкани ниви, опожарени или съборени за дърва за огрев къщи, пръснати трупове на изклани животни и нерядко — на техните доскорошни собственици, омърсена вода и отсечени дървета.
Пустош, каквато оставят след себе си всички армии, всички войни.
Повечето си живот бях прекарал в такива опустошения, често самият аз виновник за тях, но никога не се бях издигал на такава височина, за да мога да видя целия им ужас.
Но не заради това бях настоял Синаит да направи Зрящото заклинание, въпреки предупрежденията й. Исках да видя, да усетя армията на Тенедос, да премеря врага, тъй както боксьорът ходи на състезания, за да прецени бъдещия си противник.
Прикриващата кавалерия не ме впечатли — това, че ще качиш някого на конски гръб, още не значи, че си го направил добър войник, а тези мъже като че ли повече се интересуваха от препускане в галоп насам-натам и развяване на знамена, отколкото от възможни засади или непроходими пътища.
Предните пехотни единици обаче, настъпващи след кавалерията, се движеха добре, подразделенията бяха стегнати, плавно се изкачваха и спускаха по склоновете в стабилен марш.
По-назад по колоната частите бяха по-раздърпани и се придвижваха като червеи, мъжете в челото — по-бързо по нанадолнищата и по-бавно нагоре, тъй че хората в тила или се скупчваха в прахоляка, или тичаха, за да ги догонят.
Не че моята армия беше съвършена… но ние щяхме да разполагаме с предимството, че ще се бием от готови позиции, след като пристигнеше Тенедос. Освен ако нещата не се объркаха.
На едно се възхитих — Тенедос бе разполагал с достатъчно време и магически ресурси, за да снаряжи напълно своята армия. Бяха облечени в черни панталони и червени шапки или високи хусарски шапки от овча кожа. Куртките им бяха с различни цветове и съчетания, за да се отличават полковете.
Все пак бях твърде високо над армията, за да мога истински да „почувствам“ какво е, и със силата на волята си пожелах да се приближа.
Чух как Синаит измърмори предупредително.
В този миг нещо „ме“ удари и „ме“ отпрати с въртене надолу, както сокол удря гълъба и го отпраща безпомощен към земята. Замахах в паника също като ударен гълъб, видях небето над „мен“, но не видях нищо, което можеше да ме е ударило. И все пак пропадах и усетих, че невидима сила се приближава отново, после пълната с живак купа издрънча на пода и отново се озовах в хана на моя щаб.
Никакъв страх не изпитах, но ръцете ми трепереха като в треска, дъхът ми излизаше на хрипове, все едно че бях тичал, и нещо ме притискаше долу от небето отвън.
— Това беше глупаво — каза рязко Синаит.
Отворих уста да я скастря, но си спомних собствената си заповед да казва каквото мисли, освен ако няма подчинени наоколо. Синаит ми наля вода, изгълтах я и за миг съжалих, че не обичам алкохола и мигновеното ободряване, което носи той.