— Тенедос те усети, когато беше привлечен към войниците му — обясни тя. — Или сам е предизвикал това притегляне, както пороят образува въртопи, за да засмуче в лапите си всеки магьосник. Интересно контразаклинание. Мисля, че и аз мога да го направя — усмихна се криво. — Може би не достатъчно силно, за да хвана Тенедос. Но всеки маг от корпуса му, който прекали с любопитството си, може да намери душата си изсмукана от тялото.
Стана ми любопитно, защото почти същото се беше случило с мен.
— Какво става с душата тогава? С тялото?
— Тялото се превръща в празна черупка — обясни Синаит. — Не съм го виждала с очите си, слава на Айрису, но са ми казвали, че може да диша още известно време. Но без вода и храна загива като бурен в пустинята.
— А душата? — продължи тя. — Кой знае? Чувала съм, че големите магьосници можели да задържат такава душа и да я използват като ратайче. Чувала съм също, че известно време душата се рее из въздуха, а после, когато тялото умре, Сайонджи я връща на Колелото, все едно че човекът си е умрял естествено. Според други приказки точно оттам идвали духовете. Стига да вярваш в духове. Аз лично вярвам.
— Никога не съм бил сигурен дали съществуват, или са демони — отвърнах. — Но тази теория не може да е вярна, защото има много повече духове или приказки за духове от хора, осъдени затова, че използват Зрящи заклинания.
— Кой е казал, че това е единственият начин душата да се зарее извън тялото? Хм, постъпи чудесно, като смени темата, докато тялото ти се съвзема.
Вярно. Ръцете ми бяха престанали да треперят и дишах нормално.
Но все още усещах онова присъствие извън хана, надвиснало от небето.
За втори път той — или магьосниците му — се бяха опитали да ме убият.
Надявах се, че вече е моят ред.
Приближаването на врага се предшестваше от заклинания — тревога, страх, общо безпокойство. Но те бяха обичайни за всяка бойна магия, едва ли бяха достойни за майстор като Тенедос и бързо се разсейваха от Синаит и маговете й. Колкото до мен — усещането, че ме наблюдават, си оставаше неизменно.
Чудех се какво ли заклинание или заклинания предстоят, защото Тенедос едва ли щеше да рискува да заложи само на оръжието.
За разлика от Синаит, бях съвсем сигурен, че Тенедос няма да призове ужасния демон, който бе унищожил Чардън Шир. Тази война все още не бе принесла достатъчно жертвена кръв, за да натрупа Тенедос мощта си, а и се бях постарал при Камбиасо да унищожа чародейските му трудове, тъй че съставките на заклинанието нямаше да се сглобят толкова лесно.
Най-сетне — и това беше категоричното ми заключение — тази първа битка, дори Тенедос по някакъв невероятен начин да постигнеше пълна победа, нямаше да сложи край на войната. Все още му предстоеше да завземе Никиас и да го задържи, както и неизбежната реакция от Майсир.
Все пак Тенедос успя да ни изненада лошо. И за жалост аз самият се оказах един от виновниците за тази изненада.
Пред Пестум войската му се раздвои. Една четвърт от силите му продължи на юг срещу бойците ми, а останалата част се развърна срещу гвардията на Трерис.
При сражение срещу укрепен противник е традиция атакуващата сила да подреди хората си в избрания ред за атака, да ги остави да отпочинат и да се нахранят, след което да започне щурма, обикновено преди или на разсъмване, за да си осигури достатъчно дневна светлина да довърши битката.
Когато силите на Тенедос се подредиха, беше следобед и знаех, че до утре заранта няма да се случи нищо.
Бях изнесъл щаба си на позиция извън Пестум и свиках командирите си за последно съвещание.
Тенедос атакува незабавно.
Трерис тъкмо докладваше разположението на войските си, когато затътнаха барабани и зареваха тръби. Един от адютантите ми пристигна в галоп и донесе, че левият фланг на Тенедос се придвижва напред в опит да атакува гвардията по фланга.
Трерис се метна на седлото и препусна, преди да съм успял да му дам заповедите си. Изругах, сграбчих за врата един офицер, казах му да догони Трерис и да го предупреди да е нащрек — маневрата можеше да се окаже истинска, но най-вероятно беше подвеждаща. Трябваше да издърпа назад дясната част на линията си — отбягвайки фланговия сблъсък — и да стои здраво на позиция, докато започне истинската атака.
Не знам какво стана с този офицер — така и не се върна. Тъй че не знам дали Трерис е получил заповедите ми, или е решил да ги пренебрегне.