В този момент Тенедос хвърли първото си заклинание и изведнъж във въздуха писнаха пронизителни звуци. Започнаха непоносимо високо и хората завикаха от болка, запушваха ушите си с ръце в напразната надежда да заглушат агонията. Под първите писъци затътнаха други звуци, толкова ниско, че ги усещахме в кокалите си, през земята. Коне заскачаха на задните си крака и зацвилиха в паника.
Зърнах Синаит в центъра на кръг от десетина магьосници, повечето с тояги, другите просто махаха с ръце. Тук нищо не можех да помогна, тъй че препуснах напред, като се мъчех да удържа коня си.
Армиите на Тенедос вече настъпваха и към нас засвистяха стрели.
В този момент последва второ заклинание. Наоколо закрещяха мъже и започнаха да се дращят с нокти, все едно че са нападнати от разгневени оси. Остра болка ме опари по бузата, измъкнах от нея малка стреличка и разбрах, че сме нападнати точно с такива. Изревах на един от конните вестоносци да се върне при Синаит и да й съобщи за магията, миг след това стреличката в шепата ми изчезна и му извиках да се върне — Синаит вече бе прекъснала магията.
Но звуците продължаваха да пердашат, високи и ниски, и едва успявах да надмогна замайването. Двама затичаха към мен, облещени от страх. Спрях ги с коня си, извадил меча. Заковаха се на място, осъзнаха, че познатото е по-опасно от всякаква магия, и се затътриха обратно към позицията си.
Това отвлече за малко погледа ми от разгарящата се битка. Отново се обърнах и изругах, щом видях как фронтовата линия на Трерис се понася напред откъм лявата страна, към лъжливата маневра, въпреки заповедите ми. Отваряше пролука между моите хора и Гвардията на мира. Точно това искаше Тенедос.
Точно в тази пролука Тенедос хвърли центъра на бойната си линия. Изревах няколко заповеди за Трерис, за офицера, командващ десния ми фланг, за раст Индори — да запушат пролуката. Заповядах да придвижат части от левия фланг, за да укрепят центъра.
Нищо повече не ми оставаше, освен да чакам. Ужасно ми се искаше да грабна някоя пика и да препусна в галоп във вихъра на боя. Но не можех да си позволя този лукс.
Времето се проточи. Редиците на Тенедос стигнаха до нашия фронт и се започна битката на живот и смърт — вихреща се лудост. Цели части се стапяха в кипналия въртоп и след тях прииждаха други.
Изпратих вестоносец за Синаит и маговете й и те тръгнаха напред.
Далече отвъд вихрещата се прах видях как предните редици на Тенедос се отдръпват от бойното поле, за да оформят полукръг — пазеха фланговете си, но оставяха пролуката отворена.
Тенедос пусна напред втората си линия, за да използва предимството, и ударих здраво по фланговете му. Но командирите му не се хванаха на уловката и продължиха да настъпват.
Заповядах на Синаит отрядът й да изпрати магия, каквато и да е, и те опитаха — хвърлиха срещу врага заклинания за страх, прашни бури, жилещи насекоми.
Но напразно. Магическият корпус на Тенедос съкруши повечето от тях и хората му започнаха да предвкусват победата.
Съвзех се, вече осъзнал, че сенките се удължават, че слънцето се е спуснало ниско и че армията ми и Гвардията са се разцепили.
Препуснах в бесен галоп назад към щаба и заповядах командирите ми да се съберат. Пуснах кавалерията да запълни празнината във фронта ни, заповядах им да запалят факли, за да могат хората на бойното поле да отстъпят.
Свалбард ми донесе стомна с вода. Чак сега си дадох сметка, че гласът ми е прегракнал съвсем и че не съм пил вода от няколко часа. Пресуших стомната, казах му да донесе още и подредих мислите си, докато офицерите ми пристигаха.
Накарах Синаит да хвърли Мълчащо заклинание около измъчените мъже около мен, за да не може Годжам с маговете си да ни подслуша. Спомних си за четящия по устни човек на Кутулу, покрих устата си с ръка, преди да заговоря, и обясних защо се правя на селска клюкарка.
Възможностите бяха три: да останем на позициите си в очакване Тенедос да атакува на разсъмване; да се подготвим за атака призори и да се съединим с Гвардията на мира; или да отстъпим към река Латейн, на два дни марш разстояние.
— Аз съм да се бием — заяви домин Танет. — Не за отбрана. Да се опитаме да се доберем до проклетите от боговете гвардейци, колкото и да са скапани. Врагът ни превъзхожда числено и трябва да разберат, че императорът, прощавайте, бившият император, иска скапаните им кожи повече от нашите.