Сендрака не отговори. Зачака.
— Ще бъдеш подкрепен с две пехотни роти, числеността ми е неизвестна. Трябва да задържиш Тенедос колкото може по-дълго. Един час ще е добре, два — още по-добре.
— И ти заповядвам категорично — добавих. — Няма да се оставиш да те убият, нито искам да унищожат хората ти.
— Е, в това поне е разликата от императора. Колкото и малко да е.
— Тази шибана война едва сега започва. И ще ми трябвате. Тъй че ги задръж и се оттегли.
— Накъде?
— Към Латейн.
— Мамка му! — изруга Сендрака.
Широка река зад гърба ни, по-силен, несъкрушим засега атакуващ противник — това щеше да е последната ни съпротива.
Изчаках Тенедос да се отдръпне след поредния си жилещ удар и заповядах отстъпление. Пуснах офицерите си да тръгнат по колоната, за да не се стигне до паническо бягство. Тук-там се бяха огънали, но никъде повече от едно-две отделения, а и те не бяха захвърлили оръжията си в сляпа паника. Започнахме да се оттегляме бавно и предпазливо.
Сендрака ми осигури един час… после още един… после трети — разпръсвахме се и се отдръпвахме към Латейн. Поех назад със Свалбард и няколко кавалеристи към бойното поле и видях от билото на един хълм армията на Тенедос: отдръпваше се на предишните си позиции и като че ли се подготвяше за лагер.
Тук-там бяха останали малки групи мои бойци. Все още се държаха в отбрана — в някоя малка горичка, на билото на някой хълм, сред порутените колиби на някой кръстопът, откъснати едни от други.
Намерих Сендрака, жив, слава на боговете, в един селски плевник. Беше изтощен, окалян, но без рани.
— Какво стана?
— Проклет да съм, ако знам — изръмжа той. — Тенедос прати да ни обкръжат, после два полка пехота тръгнаха да ни срежат гърлата и реших, че е време да изпълня последната ти заповед и да се разкарам. Бяха много, с развети знамена. Мисля… не знам, беше далече… но Тенедос май беше с тях.
— Поговориха си, после офицерите изреваха заповеди и боговете да ме прокълнат, обаче обърнаха и се върнаха. Изобщо не го разбирам това — довърши той, все едно че беше разочарован, че не са го заклали.
— Аз също. Но съм се научил изобщо да не умувам за действията на един магьосник. Вдигай хората си и назад, към Латейн.
Тази нощ и следващият ден минаха без никакви сблъсъци. Все едно че бяхме станали невидими за Тенедос.
Изпратих назад разузнавачите на Сендрака, с тях тръгнаха и шпионите на Кутулу. Проникнаха през позициите на врага и към полунощ се върнаха с нещо като обяснение.
Позициите на Тенедос бяха разредени. Главните си сили беше изпратил след Гвардията на мира и към Никиас.
Беше безумно. Никой пълководец не раздвоява силите си и не атакува втора цел, преди да е съкрушил първата.
И все пак бяхме обречени.
Щял да унищожи, крещяха прокламациите из лагерите му на другия ден, изменника Дамастес и неговите бунтовници, без да изгуби нито един от своите.
До няколко дни щял да ни помете до последния човек с магия и цяла Нуманция щяла да затрепери и да се удиви на мощта на Лайш Тенедос, бившия и бъдещ император.
Настаних щаба си в една фермерска къща, а личната си квартира — в полусъборения обор отзад, изоставен от воловете не много отдавна — иначе щях да се окажа много по-далече от последната си баня, отколкото си мислех. Разпънах карти и почнах да се чудя какво да направя, освен да чакам кротко убийствения удар на Тенедос като говедата, живели доскоро тук.
Не исках да повярвам, че магията на Тенедос може да ни унищожи, въпреки че през годините бях виждал предостатъчно мощта му. Затова и нямах намерение да изоставя позициите ни и да побягна като тълпите бегълци на юг и север по речния бряг, макар че бях направил нужните приготовления за частична евакуация.
Но бях длъжен да приема, че може да ни нанесе големи щети с чародейството си и след това да хвърли войски, които да ни пометат със стомана.
Никакво решение не ми идваше наум, а за добро — да не говорим, затова много след полунощ, след като бях наредил на Свалбард да си ляга, реших да подишам чист въздух и да пийна глътка вода от меха, окачен пред вратата на обора.
Шмугнах се под дебелото платнище, спрях и вдишах дълбоко острата миризма от близката река, миризма, която трябваше да ми хареса, но сега с радост бях готов да я заменя с мириса на суровата пустиня и ветровете й, ако тази промяна щеше да ми отвори възможност за спасителна маневра.