Беше много тихо и тъмно. Свалбард лежеше проснат по гръб до тлеещия огън, до него спяха други двама войници, загърнати в наметалата си. Но един до мен все още беше буден. На пъна до Свалбард седеше загърната фигура.
— Добро утро.
— Едва ли, симабюецо — изстърга гласът му. — Щеше да си по-прав, ако беше измърморил нещо за говняния ден, който се задава.
Беше Йонджи.
— Какво правиш тук, по дяволите? — постарах се да скрия изненадата си. Знаех, че кучият му син се е спотайвал наоколо поне три дни, само за да ме стресне.
— Може да съм зажаднял за нуманцийско вино. Или за жени. Или да съм решил отново да понауча за честта.
— Моите извинения, крал Йонджи. Винаги сте добре дошъл.
— Свърши се с кралството — рече той. — Дали да не видим какво имаш за пиене в тоя твой обор?
— Нищо. Но ей сегичка ще има.
Сритах Свалбард, той се сепна и се надигна, с наполовина изваден меч.
— Кротко, тъпако. Виж какво е успяло да се промъкне покрай теб. Ако беше убиец, вече щеше да си търсиш нов господар.
Свалбард се вторачи в Йонджи, изпръхтя и се изправи.
— Няма да се извинявам, че тоя се е промъкнал. Хората са едно, демоните от Хълмовете — съвсем друго.
— Сега пък демон — изръмжа Йонджи. — Това да не е повишение? Надценявате ме.
— Свалбард — казах, — стига си се майтапил с тоя варварин, а тичай да намериш някоя бутилка от най-доброто ни, каквото и да е. А ти, Йонджи, с мен вътре.
Той влезе след мен в обора, намерих два светилника и ги запалих.
— Никой няма да може да каже, че съм дошъл да се възползвам от успехите ти — изсумтя Йонджи и се смъкна в стола ми.
— Защо по дяволите не си в Кайт и да си управляваш кралството? И между другото, благодарности, че се оправи с аким Фергана. Заради мен… и заради Нуманция.
— Нищо не ми дължиш — махна с ръка Йонджи. — Той беше и мой враг. И тая глупост с кралството дай вече да я зарежем. Не седя вече на трона. Да съм кралска особа престана да ме забавлява, а и ми помогнаха в решението да абдикирам.
— Свалил те е някой по-коварен и от тебе?
— Не по-коварен, но пък Сайонджи и Айрису винаги се бият на страната на по-силните. Изобщо не са ме свалили, само ме изгониха от Кайт.
— Кой?
— Крал Байран — сърдито отвърна Йонджи. — Преди две седмици превзе Саяна и я подпали.
Изпитах злорадство — спомних си как планинците ни бяха причаквали, докато бягахме от града. Можеше да е столицата на отечеството му, но едва ли щях да скърбя, дори да я сринат тухла по тухла и да натрошат тухлите за настилка. Докато се мъчех да измисля малко по-учтив отговор, Свалбард се върна с две бутилки и изръмжа:
— На. Нали си от Хълмовете — ще ти трябват поне две.
Йонджи взе едната и поклати глава.
— Само тая. Утре заран ще се бием и поне малко ум ще ми трябва.
Свалбард изсумтя и излезе. Йонджи отпуши брендито, наля чашата си до ръба, изгълта половината наведнъж и ме погледна.
— Знам, че няма да ти е много мъчно, че са сринали Саяна. Но ето ти нещо, което може да те разреве. Крал Байран влезе в Кайт преди два месеца, систематично унищожава всеки град и село в страната ми и се движи на север като напаст от скакалци. Моите джаски разбраха със заклинанията си, че Байран е решил Кайт никога вече да не може да прави набези извън границите си.
— Тъпак! Най-много да ни накара да се оттеглим в планините, където няма да посмее да дойде, да изчакаме, докато се махне, и да почнем отново — изсумтя той. — Това е ставало и преди в Хълмовете, и пак ще стане, докато мъжете знаят да коват стомана и да им текат лигите по тлъстото стадо добитък зад границата… или по жената на пастира му. Ще съградим отново всичко с плячката от неговото — и вашето — кралство. Но няма да е скоро.
— Я се върни на онова, дето щяло да ме разреве.
— Байран използва тази експедиция като димна завеса, за да се приближи до Нуманция — заговори нетърпеливо Йонджи. — Нещо, което и една плешива маймуна от джунглите ви трябва да разбере. Армията му скоро ще отпочине след завземането на Саяна, ще се възстанови и до седмица ще премине прохода Сулем и ще влезе в Ърей!
Зачудих се за миг защо Синаит и Кутулу не бяха открили това, но веднага се укорих. Всичките ни ресурси по необходимост бяха насочени в една посока, към Тенедос, и не обръщахме много внимание какво става другаде.