Утрото беше топло, тихо и влажно, като пред силна буря. Буря наистина идваше, но не донесена от Илиот или Джайцини. Магията на Тенедос набираше мощ.
Някъде към обед пристигна съгледвач, донесе поздравите на Йонджи — съмнявах се, че ги е казал наистина — и ми съобщи, че кайтецът с още петдесет души, сред които и Сендрака, е преминал през вражеските позиции. Предаде ми, че на Йонджи не му трябвали повече спънчовци, да издадат всичко.
Заповядах Синаит и маговете й да се съберат и да се подготвят за контразаклинанието.
На Чуваш, въпреки ръмженето му, че искал да се бие, а не да бяга, беше възложена евакуацията и му заповядах да се качи на последната лодка. Ако се отървеше жив, щеше да има поне един добър офицер от другата страна на Латейн.
Ако имах двайсет-трийсет хиляди души кавалерия, истинска опитна кавалерия, щях да заложа всичко на жалката си надежда и лично да поведа флангова атака срещу фронта на Тенедос, и проклети да са магическите му прегради. Но нямах. Нито пък можех да изоставя армията, защото изобщо нямаше друг, който да поеме командата на предстоящия разгром.
Очаквах, че Тенедос ще хвърли заклинанието си и Синаит с подчинените й неуспешно ще се опитат да го прекратят — но поне щяха да го забавят; Йонджи, когото трябваше да посрещна радушно, а не да го пратя да умре, щеше да направи точно това, но щеше да пообърка Тенедос и да го забави още; лодките на Чуваш трябваше да сноват напред-назад колкото може по-бързо; Тенедос щеше или да отвърне с още по-голяма магия, или да атакува с конвенционални сили, и ариергардът ми и аз щяхме да паднем, осигурявайки може би още малко време на моите бунтовници да избягат през Латейн и да се изпокрият в Кальо или където и да било.
Рано или късно щеше да се появи по-способен водач от мен, след година или столетие, от народа или дори от товиетите, и щеше да се опита да освободи Нуманция от бича на своя тиран.
Но за самия мен не се полагаше плен, нито поражение. Само съжалявах, че не можех лично да изпратя Тенедос и неговото неописуемо зло при Сайонджи и на Колелото.
Но хората са зарове в ръцете на играещите своя комар богове. Нищо повече.
По обед, когато слънцето се нажежи, почувствах първите тръпки по гръбнака си. Усетих, че заклинанието, което трябваше да ни унищожи до крак, вече е хвърлено.
Бях на предните позиции, с фронта на Тенедос на около пет мили разстояние. Над сухата земя запълзя гореща мараня и съсухри трева, горички и храсти. Зноят се усили, усетих как топлината му приижда на вълни. След няколко секунди осъзнах, че заклинанието е точно това; после тревата лумна в огън — не разпръснато като при горски пожар в Жаркото време, а наведнъж. Вятър нямаше, но пламъците се понесоха към нас.
От Синаит пристигна вестоносец и ми съобщи, че тя се мъчи да спре магията, но без успех.
Линията ми се заогъва и нямах друг избор, освен да заповядам да отстъпят към реката. Огънят забуча все по-близо, после примига като духната восъчна свещ, почти загасна и реших, че това е напразната, но благородна смърт на Йонджи. Пламъците зареваха още по-силно, изпитах скръб заради поредния край на добър приятел, но нямах време за траур, препусках по несъществуващото бойно поле и странно, но хората ми не се разсипаха, а започнаха да се оттеглят като опитни ветерани — прикриваха се едни други в движение.
От билото на поредния хълм видях как армията на Тенедос тръгва през почернялото поле зад пожара. Това бяха ударните му войски.
Не можехме да намерим място, на което да се бием, защото кой може да стои срещу огъня? Отстъпвахме все назад и назад, озовах се на последния хребет, с дългия склон под мен, през дърветата и до Латейн, на около две трети левга от мястото ми. Виждаха се лодките по тесните плажове и по реката — прехвърляха хората на отсрещния бряг.
— Ще държим тука! — изревах и около мен се струпаха бойци. Едните бяха ротата на Ласлейг, барон Пилфрен, четиридесет бойци. Пилфрен яздеше пред тях, раздаваше заповеди и забелязах, че гласът му е спокоен, уверен и че хората му са готови да загинат тук, на това прокълнато място, в което властваше черна магия.
Имаше и други укрепени пунктове — на кавалерията на Танет, друг под знамето на Лецк, и още, малки групи бойци, които нямаше повече да отстъпят и смятаха тази земя достойна, за да умрат на нея.
Кутулу беше до коня ми. Носеше ризница, малко възголяма за него, и коничен шлем, който се хлъзгаше от време на време от главата му. Но стискаше две дълги извити ками в двете си облечени в ръкавици ръце — знаех, че ръкавиците са утежнени с олово.