— Изобщо не съм мислил, че ще умра като войник — извика ми той. Гласът му бе весел, все едно се шегуваше.
Погледнах войнишката редица. Мястото бе не по-лошо за смърт от всяко друго.
Трябва да съм го казал на глас, защото Свалбард, яхнал коня си малко зад мен, изръмжа:
— Единствената хубава смърт е чуждата — мечът му беше готов за сеч.
Огънят се приближи и веждите ми запукаха, ноздрите ми се изпълниха с миризмата на изгоряло.
И тогава ни догониха писъци… иззад нас!
Обърнах вихрено коня си и видях същинското заклинание на Тенедос.
Так, товиетският демон, веднъж се беше скрил в река Латейн, преди да нападне Тенедос и мен, и ясновидецът може би го беше запомнил, защото Латейн оживяваше, кафявата вода се надигаше. Въртопите се втвърдяваха, извисяваха се, добиваха форма, израстваха им пръсти и нокти, променяха се до неузнаваемост и връхлитаха над водата към хората ми.
Крещяха войници, хвърляха копия, мятаха стрели — без полза. Изпаднали в паника, някои скачаха във водата, махаха с ръце и крака и течението ги повличаше в прегръдките на чудовищата.
Съвсем смътно чувах ужасените им писъци, щом лодките се завъртаха сред побеснелия воден вихър, обръщаха се и демонските нокти разкъсваха падащите хора, и водният бързей се понасяше надолу, почервенял от кръв. Кошмарните видения бушуваха между съдовете, разкъсваха бойците… а после се заобръщаха бавно и сякаш загазиха по водата — нещо съвсем отделно от самата Латейн — към заклещената в капан на песъчливия бряг армия.
Огънят пред мен се развихри още по-яростен и разбрах, че магията на Тенедос се храни със смъртта на бойците ми, както винаги се беше хранила с пролята кръв.
Демоните се приближаваха, доколкото наистина бяха демони, а не просто създадени от по-нищожна магия от самата вода, както по-низши магьосници могат да одухотворяват малките фигурки от кал.
„Умри храбро“, гавреше се умът ми. Но как да умреш храбро, ако единственият ти враг е вода и огън?
Трескаво си помислих да щурмувам през огъня, в сърцето на истинския враг, но в очите на хората ми това щеше да заприлича на бягство. Нищо не ми оставаше, освен да приема смъртта, да я прегърна бързо заради лекото връщане на Колелото — и все пак не можех да си отида, без да направя нищо.
Заслепен от гняв, изкрещях към небесата и се кълна, че на крясъка ми се отвърна с тътен, и за миг си помислих, че Джайцини, Земята, ще ни погълне със земетръс.
Но тътенът дойде отгоре и изведнъж по небето се понесоха облаци, подгонени от бурни ветрове, по-грамадни от всичко, което бях виждал — и все пак нямаше нищо друго освен огнената стихия и ужаса на водните чудовища, връхлитащи към брега.
Вятърът се понесе надолу, право към нас, но едва ни докосна и промени посоката си, задуха още по-силно по склона към реката и щом стигна до водата, се усили още повече, като истински ураган, разпръсна водните демони и туловищата им се разбиха на бяла пяна като вълни на морски прибой в скалистия бряг, каквито бях гледал на островния си затвор.
Вятърът запищя още по-силно и облаците се разтвориха, и се изляха пелените на поройния дъжд, а огънят задимя, запуши и зарева от болка.
Велико беше заклинанието на Синаит и се възхитих на могъществото й — не знаех, че го има. Дъждът се усили, чух ужасен писък, който отекна над целия свят, и видях как речните чудовища се завихриха като понесени от бързея въртопи, изчезнаха и заедно с тях огънят зад нас секна изведнъж, като свещ, угасена с два пръста преди сън.
Дъждът се изля над почернялата околност и се приготвих за атака през пепелищата, срещу редиците на Тенедос. Но не беше нужно. За миг дъждът спря и видях в далечината как войнството на Тенедос се тътри назад, разбито, като поразено от тежка конница.
Не разбирах какво става, бях съвсем объркан. Погледнах през рамо към реката и видях най-голямото чудо от всички.
През реещите се облаци на тласкания от вятъра дъжд видях идващи нагоре по течението лодки. Не знам колко бяха, стотици и стотици може би, хиляди, от всякакъв вид, от малките рибарски плоскодънки до речните търговски баржи, яхти и лодчици, с момчета и момичета на веслата, всички — прииждащи насам, към оцапания с кръв бряг, в който се беше вкопчила войската ми.
Нуманция беше дошла да ни спаси.
Поне така си помислих тогава.
Първото и най-важното беше да се измъкнем от неизбежната опасност.