Изпратих бързо конните си вестоносци, а с тях и Синаит и конемразеца Кутулу на гърба на един кротко пасящ наблизо товарен кон, да минат по бойната линия, да кажат на войниците, че сме оцелели, и да им предадат да се оттеглят в добър ред към реката, с оръжията и ранените.
Останах на билото, сам, и отправих благодарствени молитви към Айрису, Вачан, Танис и бога на войната Айса.
От раздраната от пожара, плувнала в мъгла земя пред мен изникнаха мъже, може би четиридесет на брой, и посегнах за меча си — помислих, че са от хората на Тенедос, откъснали се по време на бурята, или объркали посоката, или тръгнали да се предадат.
После ги познах по опърпаните кафяви униформи. Съгледвачите. Нещо повече, видях водача им Йонджи, подпрял на рамото си едва кретащия до него Сендрака.
Подкарах към тях, слязох и му помогнах да качим на седлото Сендрака — беше ударен с кривак по тила и все още замаян. Тръгнахме към реката.
— Реши да живееш все пак — казах.
— Да — отвърна Йонджи. — Денят беше лош за умиране, поне за мен. Е, не се ли справих добре с невъзможната си задача?
— Справи се. Магията му се вдигна за няколко секунди, когато го удари. Достатъчно, за да подейства контразаклинанието на Синаит.
— Идиот такъв! — изсумтя той. — Претендираш да командваш хора, а си мислиш, че стана това?
— Откъде да знам, по дяволите? — отвърнах ядосано. — Седях си на тоя шибан хълм като последния шибан благородник, докато такива като теб се забавляваха.
— Много забавно беше — Йонджи стана сериозен. — Жалко, че не съм по-добър стрелец.
— Много добре се справи ти — измърмори от седлото Сендрака, все още замаян. — Дано само да си улучил магическата ръка на Тенедос. Да му се сецне за малко магията на тоя кучи син.
— Чакай малко — прекъснах го. — Ти си улучил Тенедос?!
— Ами да де. Като врабец. Кучият син махаше с ръце, с всички ония мърморещи търтеи в халати зад него… Значи решихме, че всеки проклет от боговете глупак ще умре, ако атакува цяла армия, тъй че се промъкнахме в тила на тия свини, покрай шатрите на обоза и на курвите им. Каза ни да вдигнем шумотевица и взехме заповедта ти присърце.
— Огънят бушуваше и ставаше още нещо, щото Тенедос преливаше вода и някакви други прозрачни говна от купа в купа, разни пушеци се къдреха наоколо и те ми объркаха прицела, но го пернах хубаво малко под рамото. Изпищя като дърта коза и… симабюецо, нямаш ли пиене за човека, който за малко не уби цял император? — Йонджи се намръщи.
Това беше първата изненада.
Втората беше след четвърт час, на пристана, където ни чакаше Синаит. Понечих да й благодаря за разбиването на императорската магия, но тя ме прекъсна.
— Не, Дамастес. Тенедос помете жалките ни заклинания, все едно че ги изломоти някоя селска вещица. Бяхме наистина разбити, но тогава нещо се появи изневиделица, онези наистина велики чародейства с вятър и вода. Усетих борба между тях и Тенедос и неговата магия се разби и рухна, все едно че изобщо не беше хвърлена.
Трябваше да е станало, когато Йонджи бе поразил Тенедос.
Тогава откъде беше дошъл нашият спасител?
Отговорът можеше да е само един.
Лодките още не бяха спрели на брега — бяха на десетина крачки навътре във водата. Други съдове изваждаха плувци и оправяха обърнати съдове.
Големият сал беше най-близо и щом нагазих във водата, той се доближи още повече, мостчето се спусна и се опря в плитчината.
По него слязоха десетина мъже и жени, някои в церемониални халати, други — облечени като войници или простолюдие.
Всички носеха жълтото копринено въже за душене на товиетите, хлабаво увито на вратовете им.
Водеше ги Кимея Амбойна.
— Поздравявам те, Дамастес а̀ Симабю! — прокънтя гласът й над водата и стоновете на ранените. — Е, вярваш ли вече, че товиетите се сражават за теб и за Нуманция?
— Нашето заклинание изненада псето-император — продължи тя, щом се приближи, вече по-тихо. — И тъкмо изненадата до голяма степен предопредели успеха ни. Беше сътворено с волята на всички братя и сестри, до които успяхме да достигнем. Помолихме ги да отдадат волята си, както жрец призовава своите вярващи да отправят молитва към бога, на когото служи, и мощта ни го изненада.
— Съмнявам се, че ще може да бъде изненадан повторно така — добави тя и се усмихна. — Дали не прозвучах преди малко като стар брадат жрец, който бъхти с кривака си по пода? Извинявай, обаче хората все пак очакват определени неща от чародеите.