Имаше и няколко плюса: получих силна подкрепа от товиетите, които прииждаха поединично и на групи във войската ми. Отначало Кимея и помощниците й настояваха да служат като отделни части. Не бях чак толкова глупав да го позволя, понеже все още им нямах доверие. Прибягнах до извинението, че цели части със зелени новобранци са опасни за всички, и ги разпръснах из цялата армия.
Тя се отнесе скептично към обяснението ми, но отстъпи, макар и с неохота. Може да беше млада, но умът й сечеше. Надявах се тя и другите товиети да останат с мен, докато Тенедос не бъде унищожен напълно, но не бях особено убеден, че няма да се обърнат срещу мен веднага щом надушат, че победата е предстояща.
Армията гледаше на товиетите със здравомислещ скептицизъм. Всички знаеха за убийствената им репутация на удушвачи, а мнозина бяха изгубили от ръцете им свои приятели и близки. Но товиетите не създаваха поводи за тревога. Държаха се сдържано, не извършваха кървавите си ритуали, доколкото чувах, и се стараеха да се вместят сред останалите войници.
Тревогите ми какво ще предприемат товиетите, ако замирише на победа, бяха малко смешни — и аз самият май се опитвах да си направя хубава постелка от кожата на тигъра, докато той все още ръмжи из джунглата.
Кимея Амбойна си имаше трима заместници: мъжът, който продължаваше да се нарича Джакунс и чиито дарби ценях; един едър мъж с кисела физиономия, казваше се Химчай, който си оставаше недостъпен за мен; и Джабиш, фанатичка дотолкова предана на своя култ, че бе готова да го доведе до гибел с настояванията си всяко решение да се взима в негова полза.
Но бях готов да включа в списъка на съюзниците си и чудовища от долния свят, стига поне за малко да ми се закълнат във вярност.
Друг източник на попълнения бяха местните калийци, много от които се бяха сражавали в бунтовете срещу империята. Ненавиждаха Тенедос толкова, колкото докато бях губернатор в Полиситара под управлението на брата на императора, затова се стичаха под дрипавите ми знамена с хиляди, тъй като бяхме най-верни на каузата им. Пет пари не даваха за миналото ми, нито че сме в най-лоша форма от всичките четири армии в Нуманция.
Още по-хубавото беше, че отваряха тайните си складове с провизии, арсеналите и съкровищниците си, и укрепването на армията ми тръгна по-бързо, отколкото можех да мечтая.
Интересното беше, че доскорошните ми най-големи врагове, калийците и товиетите, сега се оказаха най-твърдите ми поддръжници.
Въпросът беше какво да правя по-нататък?
Започнах плановете си с преценки какво трябва или се очаква да правят всички други:
Великият съвет трябваше да опази Никиас и да държи под контрол Нуманция, а ключът към Никиас беше Делтата, която Тенедос все още не беше атакувал.
Лайш Тенедос трябваше да превземе Никиас веднага щом спре Бурното време, преди крал Байран да успее да се придвижи на север и да го удари в тила.
Крал Байран трябваше да унищожи Тенедос, преди бившият император да успее да обедини страната срещу майсирците.
При което за мен оставаше да…
Да вися по средата с почти разбитата си армия. Без да мога да тръгна срещу Тенедос, както заради наближаващия бурен сезон, така и защото не можех да позволя на майсирците да застрашат връзките ми с тила, в Кальо.
Да вися…
Хрумна ми нещо като идея, но трябваше да я реализирам лично. А това беше невъзможно, нямаше как да оставя обърканото си войнство.
После времето се развали, Жаркото време свърши и почна Дъждовното, пометоха ни влажните мусони и останах заклещен на място с войската си поне до Росното време.
Съвсем ненадейно се появи изход от принудителното ми бездействие, в лицето на човек, за когото си мислех, че е избягал в незнайни земи.
Беше Сирилос Линърджис, единственият от трибуните на Тенедос освен мен и Йонджи, оцелял след боевете в Майсир. По време на Властта на Десетимата беше служил като сержант, после се препитавал като пътуващ търговец, за да приключи с десетина склада, пръснати из цяла Нуманция. Линърджис беше кротък човек, с не особено впечатляваща физика, но невероятно смел. И беше тактик, който рядко губеше сражение.
След като го посрещнах като изгубен брат, той се усмихна и рече:
— Помислих, че може би ще ти трябва малко помощ.
— Да, по дяволите — отвърнах разпалено. — Сега си… Мамка му, още не съм измислил какви да са титлите, но какво ще кажеш за Първи трибун? Смяташ ли, че ще е добре да върнем тая титла?