Той сви рамене.
— Титлите в края на краищата не значат нищо, нали?
— Не значат. Поне не и в някой затвор, в килия или… или където си бил. Някъде извън Нуманция, както чух. Вярвам, че е било невероятно романтично.
— Накарах няколко приятели да пръснат този слух. Всъщност реших, че ще е най-безопасно със семейството на жена ми. Помислих си, че никой няма да тръгне да ме търси там.
— И аз помислих същото — отвърнах горчиво. — Върнах се в Симабю. Сбърках.
— Аз не… за известно време — каза Линърджис. — Хората на Гулана, жена ми де, ме подслониха, научих се на земеделие. Ужасно тежка работа, в случай че не си я опитвал. Не бих ти я препоръчал. Но не мислех, че ще е ужасно умно да отворя поредния дюкян или да тръгна с керван стока.
— Но нямах нищо против земеделието — продължи той. — Мислех си, ще си я карам така — а и войниклъкът престана да ме влече. Само че времената не са такива, че да те оставя сам, нали?
— Не са. И Тенедос не е. Той ме потърси отново да му служа и след като му отказах, нападна роднините ми.
— На мен не ми направи такава гадост. Сигурно не съм толкова важен за него, колкото ти беше… си, явно. А може би съм се скрил по-добре. Чух разни слухове, че ме търси и иска пак да му служа. Не реагирах — не смятах вече да служа на никого, освен на семейството си и на себе си. Но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбирах, че не мога да остана извън водовъртежа на събитията. Е, това последното ако не беше помпозно!
— Защо не се върна на служба при императора, ако мога да попитам?
Линърджис въздъхна и се почеса по носа.
— Не обичам прибързаните заключения. Но представянето на императора в Майсир беше ужасно. Мисля — по дяволите, знам — че той наруши клетвата, която положи, когато ти го коронова. Но и други клетви наруши. Тези, които не се изричат на глас. Знаеш какво имам предвид, нали?
Знаех. Клетвите към хората, към армията, към войниците си, към гражданите си. Но само кимнах.
— Тъй че щом не можех да остана настрана, а не можех да се насиля да служа на Тенедос, а и само най-големият тъпак може да стане гвардеец… ами, ти беше последният жалък избор.
— Никога не съм се радвал толкова на новобранец. Знаеш ли, Йонджи също дойде.
— Видях го на идване. Нарече ме кръгъл глупак, че съм се върнал. И ме попита още ли си мисля, че съм безсмъртен.
— И ти?
— Разбира се — не се усмихна. Беше ми го казвал и преди и така и не можах да разбера дали това е представата му за страхотна шега, или е искрен.
— Тогава, о, безсмъртни, време е да си размърдаш рунтавия задник и да се хващаш за работа. Постарай се да им държиш здраво юздите и гледай да не скапеш нещата.
— А ти какво ще правиш през това време?
— Ще се измъкна да попалувам малко в дъжда. С Йонджи и с още двеста побъркани глупаци.
Синаит и Кутулу наистина си помислиха, че съм полудял, когато им казах какво съм наумил. Но помнех как преди много време в Кайт бях излязъл в дъжда, когато потърсихме за първи път демона Так, и как никой не можеше и да си помисли, че в поройната буря ще тръгнат войници.
— Не можем да си позволим да те загубим — каза Синаит.
— Можете. Вече имате Линърджис.
— Линърджис е като мен — каза Кутулу. — Или по-скоро като мен, ако бях войник, а не полицай. Никой няма да го следва. Не е като теб.
— Дрън-дрън. Остава и крал да ме направите.
Синаит и Кутулу се спогледаха.
— Е? — сопнах им се. — Какви са тези загадъчни погледи?
— Няма значение — измърмори Синаит. — Решил си го.
— Решил го е — каза Кутулу. — И щом е така, тръгвам с него.
Отворих уста да изръмжа, че армията едва ли ще може да мине без главния си събирач на сведения, но леката му усмивка ме спря. Щом аз можех, можеше и той.
— Е добре. Ти и шест… не, десет души от твоите. Най-добрите ти шпиони.
— Вече знам кого ще взема. И си прав. Може да е забавно.
— Ако бях първият доброволец, щеше ли да вземеш мен вместо него? — попита Синаит.
— Не. Ти наистина трябва да останеш. Ти си най-могъщият магьосник, с когото разполагаме.
— Знаех си, че ще го кажеш. Просто се чудех колко души още не трябва да тръгнат, но все пак ще тръгнат.
Йонджи беше следващият, който настоя — очаквах го. Сигурно се изненада, че не възразих. Но вече си знаех. Щеше просто да се съгласи, че не бива да тръгва, и после да ни пресрещне по пътя.