Трябваха ми петдесет разузнавачи, които могат да яздят, но Сендрака не можеше да е сред тях — той също беше нужен на армията. Йонджи обеща, че ще ги получа — корави, потайни и коварни — най-добрите му.
Взех две роти лека пехота, за да не са отделни доброволци, а хора, крито са тренирали и са се сражавали заедно, и заповядах да се качат на мулета. Водеха ги капитаните Алкиум и Турфан. С това ставаха сто и петдесет души.
Другите бяха доброволци, хора като Свалбард, които не могат да понасят гарнизонния живот, ако се отвори възможност да ги убият.
Ласлейг, барон Пилфрен заяви, че трябвало да тръгне с нас, каквато и да е задачата, където и да е, защото трябвало „да измие горчивия вкус на отстъплението“. Първоначалните му четиридесет още бяха с него, с десет калийци в добавка — те още се обучаваха.
Трябваше ми и малко лека конница за разузнаване по пътя. Колкото и да ми се искаше да взема домин Танет и най-добрите му бойци, не можех да загубя малкото добри кавалеристи, с които разполагахме, в това рисковано начинание, затова реших да взема Ласлейг и да ги учи в движение.
С това станахме двеста и трийсет души и се погрижих всеки да е добре обут, облечен подходящо за времето и снаряжен. Получиха най-добрите коне и мулета във войската. Всеки щеше да носи по двайсет и пет фунта провизии за себе си и още толкова за конете и мулетата.
Свалбард ми доведе двеста тридесет и първия. Новопристигнал, още един от телохранителите ми, който бе оцелял след кървавата баня при Камбиасо. Беше Кърти, най-добрият стрелец с лък, когото съм срещал. Бях го видял да пада в боя със стрела в крака.
Извини се, че не е дошъл по-рано. Живеел чак в Чалт и му отнело много време, докато заобиколи армията на Тенедос и се прехвърли през Латейн. Посрещнах го радушно, разбира се, и му казах, че ще служи редом със Свалбард. С такива двама воини зад гърба си нямах причина да се боя от никого.
На цялата част им дадоха Заклинанието за разбиране, за да могат да разбират други езици освен своя, и отворих работа и на няколко шивачи.
Две нощи преди да оставим войската, Кимея Амбойна влезе в шатрата ми след вечеря.
— Чух, че си замислил авантюра.
— Авантюра? Аз пък чух, че на хиляда левги оттук се вихри бедствие.
Тя килна глава, одобрявайки хумора ми, но не се засмя.
— Няма ли да вземеш и някого от нас?
— От вас? В смисъл, товиетите?
— Да.
— Не. И не го правя, за да ви обидя — казвах истината. Просто не бях помислил за тях.
— В Ърей все още има товиети — рече тя. — Някой наш може да е от полза, да се свърже с тях.
Подскочих.
— Как разбра, че отиваме в Ърей?
— Не забравяй, че разбирам малко от магия — Кимея се усмихна. — А и един от шивачите ти се оказа наш човек.
— Надявам се, че не си казала на никого. Дори тези, които знаят за готвения набег, си въобразяват, че ще тръгнем на север, след Тенедос.
— Предупредих тримата си съветници. Всички умеят да пазят тайна.
— Вашите са такива, да. Така е. Отивам на юг.
— Към майсирците.
Не отговорих.
— Мога ли да попитам какво си намислил?
— Не. Не можеш — отвърнах. — Не искам никой да споменава за това. Не мисля, че наоколо има магьосник, който може да чете мисли, но предпочитам да не рискувам.
— Хубаво е да си предпазлив. Точно затова говориш не само с товиети, но и с магьосница.
— Предложението ти? — макар че вече знаех отговора.
— Аз самата. Няма по-силна от мен тук. Може би Синаит, но едва ли.
Можех да изтърся нещо адски глупаво, например, че е много млада, или че е жена, или нещо също толкова идиотско. Но в строя имаше по-млади войници и от нея и макар да нямахме жени воини, армията гъмжеше от продавачки, „компаньонки“ и разни други, и много от тях знаеха от кой край се хваща камата или мечът и как се борави с тях. Казах само:
— Няма ли твоите хора да възразят, че може да те загубят?
— Както съм чувала да казваш, никой не е незаменим. Реших да тръгна и моите братя и сестри не намериха сериозно основание да възразят. А ти?
— Защо?
— Като че ли се колебаеш.
— Не.
Беше лъжа. Все още се боях от товиетите и ги мразех, а явната им водачка — повече от всички. Кимея ме гледаше право в очите. Опитах се да отклоня вниманието й.