— Е, значи си успяла да разбереш намерението ми. Впечатлен съм. Не бих искал да съм приятелят или любовникът, който се опитва да крие нещо от теб — извъртях го като шега.
— Приятели? Любовници? Странно — отвърна тя замислено. — Май от доста време не съм мислила за тези неща. Струва ми се, че орденът е всичко, което ми е нужно. Както армията е всичко за теб.
— Не винаги е било така.
Лицето й замръзна и тя каза хладно:
— Мисля, че се разбрахме да забравим.
— Извинявай. Нямах предвид това. Просто… имал съм и живот, без да разнасям меча насам-натам.
Беше мой ред да се замисля. Кимея понечи да каже нещо, но спря.
— А може би… може би греша. Може би никога не съм имал истински живот. Може би винаги е било служене, а това, което съм си въобразявал, че е личен живот, са били просто оскъдни мигове — тръснах глава. — Извинявай.
— Няма защо. Е, за кога трябва да съм готова?
— След два дни. В началото на първата смяна.
Извиках Свалбард и му наредих да помогне на Кимея да се приготви. Тя излезе, като ме погледна за миг през рамо.
Налях си от вече изстиналия чай и се замислих. Колко странно. Що за живот наистина бях имал? Да, женен бях за Маран, имах палати, ходех на танци и пиршества. Но за коя част от живота ми можех да твърдя, че наистина е моя? Щом императорът ме призовеше, хуквах на бегом и служех здраво, както и целият ми род открай време, без празници и лични неща.
Палатите, навярно дори мъртвата ми вече бивша жена, всичко това бяха награди за добре изпълнения дълг, не истински живот, какъвто трупат повечето хора с годините. Получавах богатства с лекота, а после императорът или боговете ми ги отнемаха със същата лекота. Нямах деца. Нямах семейство.
Имах само Нуманция.
За миг изпитах детинско самосъжаление, но се отърсих бързо.
Точно така трябваше да бъде, нали?
Фамилният ми девиз, „Държим на верността“, означаваше, че на нещо държим. Служим — на император, на страна.
Какво повече?
Какво повече можеше, трябваше да има?
Два дни по-късно, в поройния дъжд и предутринния мрак, се измъкнахме безшумно от лагера и поехме на юг.
Към войските на крал Байран.
15.
Набег
Водех хората си настрана от Латейн, почти право на юг, по керванен маршрут, минаващ от Полиситара до пристана на Латейн срещу Ренан. Придвижвахме се бавно — в този сезон дъждовете като че ли бяха по-тежки, но може би само така ми изглеждаше, защото все още бях потънал в скръб от поражението ми.
Разкаляният път, чиято настилка не беше поддържана от години, забавяше конете ни, а не биваше да ги изтощаваме — както и себе си, — преди да стигнем до майсирците.
Отначало пътниците бяха малко и повечето се разбягваха, щом видеха колоната, научени, че войниците рядко носят нещо добро. Разплащахме се изрядно за храна и фураж в селата и фермите, през които минавахме, макар да плащахме с хартия, която щеше да свърши работа само ако спечелехме войната.
Съжалявах понякога, че сме тръгнали толкова много, защото се принуждавахме повечето пъти да преспиваме на открито и много рядко намирахме по някой празен обор, в който да се приютим.
Щом стигнехме до някое село, стареите обикновено канеха офицерите ми да преспят в хорските къщи. Бойците можеха да си разпънат платнищата на голото поле. Беше изкушаващо, но не можех да забравя един пир, по време на дългото ни отстъпление от Джарра, как подгизналите от дъжда войници гледаха командирите си да се тъпчат с ястия, които те не бяха виждали седмици наред, при това от златни и сребърни блюда.
След като навлязохме в Ърей, хората по пътя ставаха все повече — бежанци, побягнали от майсирците на юг. Бяха толкова паникьосани, че изоставяха старите и немощните край пътя, а с тях и повечето ненужни вещи, награбени в припряното бягство.
Тези хора не бягаха, щом ни видеха — бяха твърде изтощени, а и разбойниците сигурно им бяха прибрали всичко по-ценно.
Щом ги приближавахме, ни поглеждаха окаляни лица с изписан на тях мигновен страх, после главите им отново се свеждаха унило към безкрайната кал, през която газеха. Някои ни поздравяваха, макар че никой не можеше да разбере бунтовници ли сме, гвардейци, или от армията на Тенедос.
Чудех се аз какво щях да направя в тяхното положение. Дали беше по-добре да се бяга с малкото, което можеш да понесеш със себе си в неизвестното, или да си останеш вкъщи и да се надяваш, че нашествениците няма да са прекалено жестоки? Надявах се, че никога няма да ми се наложи да правя такъв избор.