След това започнахме да подминаваме развалини — отскорошни, от това нашествие, както и от предишното. По ирония точно тук, в тази опустошена и посърнала земя, успявахме по-често да си намерим подслон от дъжда, понякога — в цяло изоставено село или в някой от големите обори, вдигнати от фермерите за изчезналия вече добитък.
Пътят възви на запад, реката най-сетне се появи пред очите ни и продължихме на юг покрай нея, на не повече от половин левга разстояние.
Една нощ видяхме край реката рухнал павилион. Беше огромен и се зачудих кой ли си е въобразил, че на половината хора от Ренан ще им трябва една-единствена зала за танци. Пристройките бяха порутени или изгорели, стените на главната зала бяха хлътнали през бавно влачещите се години.
Покривът обаче още си стоеше върху здравите подпори. Страх ме беше да вкарам вътре конете, защото подът беше прогнил и трудно щеше да издържи дори тежестта на хората. Но около главната постройка имаше достатъчно заслони, вързахме между тях платнища и осигурихме покрив за всички.
Радвах се за подслона, защото дъждът беше валял неспирно целия ден, а сега, малко преди стъмване, се усилваше.
Покрай стените пламнаха огнища, за готвене и за топлене, дърва поне имаше много. Не се притеснявах, че миризмата на пушек ще привлече внимание. Все още бяхме далече от Ренан, магията на Кимея ни уверяваше, че сме в безопасност, а и павилионът беше на половин левга встрани от пътя.
Беше студено. Скупчихме се около огньовете и започнахме да си готвим вечерята. Поне не бяхме жадни и гладни. Преди два дни бяхме купили и заклали пет телета и всеки имаше месо в походната си торба. Минали бяхме и покрай една картофена нива и бяхме попълнили запасите си.
Телешко, картофи, билки, които бяха намерили по-надарените в готвенето, чесън, лук, още зеленчуци, не съвсем изгнили, малко вино, което бяхме взели две села по-назад — и ето ти я вкусната яхния.
Разреших още по чаша вино за тези, които желаят, и се наредихме пред котлетата, офицерите най-накрая, напълнихме тенекиените канчета и си намерихме места за сядане.
Кимея ме попита дали желая компания. Желаех — въпреки вкусната храна настроението ми бе твърде мрачно, за да се отдавам на самота и мечти. Войниците ми също бяха по-тихи, отколкото предполагаше обстановката, и повечето се хранеха мълчаливо.
Свършихме с храната, отидох до реката, изтърках канчетата с пясък, изплакнах ги и се върнах.
— Жалко, че не можем да си попеем — казах. — Веселбата вдига малко духа.
— Можем — отвърна Кимея. — Мога да вдигна прегради, така че никой да не ни чуе.
— Ще е чудесно.
Тя отвори дисагите си, извади някакви треви, запали един мангал и зашепна заклинание.
— Така. Вече никой няма да чуе и най-свирепия рев оттук. Няма да се разнесе извън охраната.
Тъкмо да подканя няколко мъже, за които знаех, че имат най-мръснишкия репертоар, но ми хрумна нещо друго.
— Винаги зависим от това, което си имаме сега. Магьоснице, би ли могла да събудиш миналото? Стига това да не привлече вниманието на друг чародей.
— Може би — колебливо отвърна тя. — Какво минало искаш?
— На това място. Чудя се как ли е изглеждало, преди да рухне, в мирните времена.
— Отдавна е било, изглежда — промълви тя. — Сигурно преди да се родя. Но идеята ти е интересна. И мисля, че едва ли някой майсирски маг ще ме усети. Не е нужна много голяма магия.
Зарови отново в торбата си.
— Ще опитаме с това… малко глог… лавандула… бабина душица… розмарин… може би от това… това — със сигурност — стана, намери в един ъгъл изсъхнало цвете, късче хартия от нечия бележка, бучка пръст.
Мангалът се разгоря отново и се разнесе сладкият аромат на лавандула и други билки. Мъжете загледаха Кимея с любопитство. Предупредих ги какво се опитва да направи. Неколцина се отдръпнаха — хора, според които магията не може да донесе нищо добро — но повечето се струпаха около нас.
Тя поръси стритото в шепата си над огъня и зашепна: