Съвсем бавно, като мъгла, вдигаща се от небитието, подът се изпъна и стана гладък и лъскав. Стените се изправиха, ярко боядисани, хлътналият таван се източи отгоре здрав и покрит с изящна резба, цветните пана заблестяха на светлината на канделабрите. И чухме музика, съвсем смътно отначало, после — все по-силно.
Павилионът оживя от привидения, облечени по модата отпреди двайсет години, когато Нуманция все още се държеше от Властта на Десетимата и когато все още бях млад легат.
Залата беше пълна с мъже и жени, облечени пищно, някои танцуваха, други си бъбреха, трети се бяха облегнали на барчетата покрай стените и пиеха. Видях един капитан в униформата на Седемнадесети Ърейски пиконосци, първия ми полк. Опитах се да го позная, не успях, а той се поклони на една дама и я поведе към дансинга.
— Призраци ли са? — попитах Кимея.
— Не — отвърна ми тя. — Във всеки случай, не и призраци, които имат собствена воля. Не могат да ти поръчат пиене например, нали? Просто видения от миналото, което призовах.
Искаше ми се да са повече. Да можеха духовете на тези мъже и жени, макар повечето от тях да се бяха върнали на Колелото преди много години, да изпитват малко веселие, малко радост, така далечни в новата им същност.
Беше си магия, но и малко повече от просто вълшебство, защото гледката прикова вниманието на мръсните ми войници в друго време — преди войната, преди омразата. Зарадва ги.
После заклинанието се развали — съвсем мъничко, — когато един от войниците, един от най-веселите шутове в отряда, стана, поклони се на друг редник и двамата се понесоха по дансинга в грубичък, но изпълнен с ентусиазъм танц. Разнесоха се смехове, аз също се усмихнах. Илюзията можеше и да е развалена, но не ми домъчня — това, че хората ми бяха въодушевени, че можеха да се шегуват, беше добър знак.
Свалбард стана и затанцува сам. Беше притворил очи и мислите му се бяха отвели и аз не знам къде. Беше грамаден, но се движеше изящно, все едно че някога е бил професионален танцьор, в изкусни фигури.
Зачудих се къде ли се е научил да танцува толкова добре и си дадох сметка, че сигурно никога няма да ми каже.
Погледнах Кимея. Тя също се усмихваше, потънала в своя свят. Забеляза, че я гледам, и се наведе по-близо.
— Знаеш ли… Така и не се научих да танцувам.
— Наистина ли?
— Сигурно баща ми си е мислил, че има други, по-важни неща. Може и да е бил прав — усетих горчивината в гласа й.
— Сигурно. Когато войната свърши, ще ми позволиш ли да ти помогна да се научиш?
Тя примига. После се усмихна и усмивката й бе като слънце в ранно утро.
— Може би.
Нещо ми хрумна… ако я поканех сега, тук? Абсурд. Командирите не се забъркват с подчинените си. Особено ако подчинената е опасна жена, чиито приятели… чиито приятели бяха направили каквото бяха направили.
Кой щеше да си помисли лошо за мен, ако го направех?
Щеше ли Кимея да ми откаже?
Главата ми се замая като на хлапе на първия му празник.
Не знам какво щях да направя, но изведнъж в залата нахлу дежурният по охраната, зяпна, като видя какво става, после забърза към мен.
Кимея махна три пъти с ръка, илюзията изчезна и настъпи тишина, нарушавана само от воя на вятъра и дъждовния ромон; в порутения павилион светеха само няколкото свещи.
Офицерът притича към мен.
— Конници. Патрул. Идва по пътя право към нас.
— Стани! — заповядах и забравили всякаква магия, мъжете занавличаха бойното си снаряжение и заприготвяха оръжията си.
В залата влезе още един боец и докладва:
— Обърнаха. Върнаха се на главния път.
Отпуснахме се, но Кимея не се опита да създаде отново видението.
Излязох навън в тъмното, облекчих се, плиснах няколко шепи вода на лицето си от пълната щерна, измих си зъбите, върнах се и постлах платнището и походното си одеяло.
Кимея беше изпънала своите наблизо и след няколко минути се върна, с мокро и сияещо лице.
— Студено е навън.
— Но пък е приятно — отвърнах.
Тя смъкна ботушите си и се пъхна под завивката, разхлаби меча си в ножницата и се отпусна на гръб.
Една по една свещите загаснаха и се възцари тишина, нарушавана само от тихо похъркване и мърморене на сънени гласове.