— Много хубаво беше — казах. — Благодаря ти.
— Аз ти благодаря, че ти хрумна — отвърна тя. — Лека нощ.
Спах хубаво, докато не ме събудиха, както бях наредил, два часа преди разсъмване. И нямаше в сънищата ми нито война, нито смърт.
Възползвахме се от проливния дъжд, смъкнахме досегашните си униформи, измихме се и си облякохме новото облекло, което шивачите ми тайно бяха приготвили — светлокафяви клинове и куртки, като на повечето майсирски части. Описал бях по памет няколко майсирски знамена и ги бях поръчал, извадихме ги и тях.
Чудех се дали да не отделя мъжете в единия край на павилиона, а двеста тридесет и втория си боец — Кимея — в другия, но тя ми реши проблема, като се съблече най-невъзмутимо с останалите, уж без да забелязва интереса, с който я поглеждаха.
Получи се добре — непринудеността й засрами и най-големите похотливци, макар да съм сигурен, че мнозина си мислеха нощем за стройното й тяло с малките гърдички. Всъщност и аз май бях от тях.
Нахранихме се набързо и потеглихме. В новата си униформа подлежахме на бърза екзекуция като шпиони или подривна част, но беше все едно. Майсирците и без това рядко взимаха пленници, а и за пленниците им най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да ги продадат в робство. Нашата армия знаеше това и беше станала също толкова жестока.
Кутулу се беше сдобил с две подробни карти на река Латейн, от Никиас до Ренан, така че не водех отряда си слепешком в бавната и предпазлива езда на юг.
След един ден видяхме първите майсирци. Забелязаха знамената ни и без да ни обръщат внимание, продължиха работата си, изразяваща се или в незаконно плячкосване, или в наредено „реквизиране“ — разлика, която и най-проницателният трудно би схванал.
Сред тях имаше и негарети — граничните им воини-номади. Бях пътувал с едно тяхно племе, когато за първи път отидох в Майсир като „мирен пратеник“ на императора. Бяха почти разбойници, храбри, когато ги устройва, страхливи, когато оцеляването го налага, и въпреки варварските им донякъде нрави времето, прекарано с тях, ми беше харесало и понякога тъжно си мислех колко хубав щеше да е един такъв живот, пълен с лов, езда и забавления.
От засади не се притеснявах — никой с капка ум в главата нямаше да допусне, че толкова малък нуманцийски отряд ще дръзне да се приближи толкова до майсирския фронт. Освен това разчитах и на хората на Кутулу отпред, а след тях — на конните патрули на всяка удобна позиция. Магията на Кимея също оглеждаше за „неприятни изненади“. Тя държеше около нас и няколко постоянни заклинания, така че дори някой от майсирските бойни магове да ни „видеше“, да не реши, че представляваме интерес.
На другия ден, само на десетина левги от Ренан, двама от хората на Кутулу съобщиха, че са открили вражеския лагер. Подкарах с тях напред през ниските хълмове, като взех с мен само Свалбард и Кимея.
Главният съгледвач, телохранителят на Кутулу Елфрик, ни поведе по козята пътека, лъкатушеща нагоре по скалистия хълм. Вързахме конете малко под билото и продължихме към върха пеша.
Долу, сред широка долина с пълноводна река през нея, се бяха пръснали майсирците. Преброих двайсет лагера и реших, че крал Байран ги е разделил по дивизии. Бяха поне един милион, шатрите и грубите колиби се простираха докъдето стигаше поглед.
Лежахме по корем в калта и мислех какво да предприема. Беше студено и дъждът заваля отново. Но по-мокри не можехме да станем.
Кимея допълзя до мен и прошепна:
— Хрумна ми нещо.
Подканих я да обясни, също тихо, колкото и да беше нелепо — най-близките майсирци бяха на повече от половин левга. Но страхът си има своя логика.
Смяташе, че може да направи заклинание като Зрящата купа. Отвърнах й, че ще е много опасно, длъжен бях да допусна, че маговете на Байран ще наблюдават лагера. Измислила го по нов начин, с локва и с помощта на дъжда, щяло да е много по-скрито и недоловимо. Казах й да действа, макар и неохотно.
Без мангал и без огън, тя само прокара няколко пъти пръстите си над една локвичка, все едно че пишеше невидими знаци. Измърмори монотонно заклинанието си, после — още веднъж и още веднъж. Щях да се прозея от скука, въпреки безпокойството си.
Водата закипя, стана прозрачна и все едно че бяхме високо над майсирския лагер. Накарах Свалбард да опъне наметалото си над картата и я ориентирах по картината.
— Можем ли да се приближим повече?