— Можем. Колкото и каквото ти трябва. По-близо… или да ти покажа части… каквото искаш.
Извадих хартия и докато „окото“ на Кимея кръстосваше над долината, си нанасях бележки. Тук беше фронтовата им линия, тук — втората полоса, тук — резервите им, там — палатките за хранене и интендантите, тук и тук — обозът. Стараех се да не се взирам много дълго в локвата — от вълничките и бълбуканията ми прилошаваше, а и бях загубил всякакво желание да се върна от Колелото като птица.
Забелязах нещо интересно. Майсирците бяха опожарили или съборили повечето постройки в долината, а малкото запазени, изглежда, се използваха за офицерски квартири или щабове на частите. Но в дъното на лагера имаше едно огромно имение, чиито нивя стояха неожънати; лозите бяха натежали от изсъхнали необрани гроздове; плодните дръвчета също бяха необрани. Но самите сгради се издигаха бели, пищни и царствени.
— Можеш ли да ни приближиш? — попитах я. — Струва ми се, че е важно.
— Възможно е да са поставени магически прегради.
Имението се уголеми в локвата и „окото“ на Кимея зашари над него.
— Чисто е засега. Ще се приближа много бавно…
Стражи… напети… но сякаш не бяха много нащрек, като че ли нямаше причина да са особено бдителни точно в този момент. Тук-там се мяркаха коне и хора. Главната къща имаше много комини, но димяха само два.
— Занемарено е? Кой ли го обитава?
Погледнах картата. Имението беше отбелязано, но без легенда, която да ми подскаже нещо.
— Усещам нещо — промълви Кимея. — Нещо идва.
— Отдръпни се. И бъди готова да прекъснеш илюзията.
Тя гребна шепа кал и прошепна нещо в юмрука си.
— Усещам, че нещо се приближава към голямата къща. Ще използвам дъжда, за да обърна гледката към него.
Образът се замъгли за миг и вече гледахме на запад. Ако картината беше по-ясна, сигурно щяхме да видим предградията на Ренан.
Смътно се виждаше някакво движение и Кимея фокусира картината, без да й казвам. За миг видях конен майсирски полк в парадна униформа, с карети и знамена зад него, след това калта от шепата й пльосна в локвата и всичко изчезна.
— Някой направи контрамагия. Стори ми се, че са ни забелязали — прошепна задъхано Кимея.
Веднага ми просветна какво… или по-скоро кого… пазят онези конници. Кралят идваше. Байран трябваше да е взел за своя резиденция имението в покрайнините на Ренан. Държеше да споделя войнишката кал толкова малко, колкото всеки друг майсирски господар, особено през зимата, и го беше превърнал в свой щаб при посещенията си на армията.
Хрумна ми нещо.
Бях видял достатъчно. Вече бях готов да напомня на Байран, че нуманцийците могат не само да бягат или да превиват врат.
Първата ми заповед бе да си намерим убежище — достатъчно близо до вражеския лагер, за да можем да поизтормозим майсирците, и достатъчно далече, за да не ни открият.
Огледах картата за някоя хубава гъста горичка, където да се спотаим и където едва ли щеше да нагази вражески патрул. Натрапваха се две места, но едното беше много далече от лагерите на майсирците, а другото — прекалено близо до реката и Ренан.
Най-сетне намерих една интересна точка и пратих Кутулу с Елфрик да я проучат.
Върнаха се с добра новина. „Точката“ се оказа порутен замък, вдигнат на скалиста височина, стърчаща от дъното на долината. От близкото селце към портата водеше лъкатушещ черен път, дълъг около една левга. Бяха обиколили околността и бяха видели отзад пътека, която можеше да ни послужи за бягство в случай, че ни открият.
Още по-хубавото беше, че бяха спрели един селяк и го бяха разпитали за замъка. Разтреперан от страх и убеден, че „майсирците“ жив ще го одерат, той им отвърнал, че в замъка не живеел никой, откакто се помнел той, че и баща му и дядо му. Че и от по-дълго, защото никой не знаел кой е живял там и кога. Всички знаели само, че в замъка обитава демон. Откъде го знаели? Влизал ли бил някой там? Никой — дори и най-безразсъдното хлапе не смеело да стъпи в замъка. Тогава откъде знаели, че там витае демон?
Селякът ги изгледал слисано, каза ми с насмешка Кутулу, и отвърнал: „Ми просто всички знаят.“
Много добре. Щом „просто всички знаят“, ако се видеха светлини, щяха да си мислят, че са нещо свръхестествено. И майсирците, които бяха по-суеверни и от най-боязливия селяк, щяха да стоят надалече.
Попитах Кутулу дали са разгледали отвътре.
Той изведнъж се смути, а Елфрик отбягваше да ме погледне в очите. Не бяха. Защо? Ами, искали да ми го съобщят колкото може по-бързо.